Империя в черно и златно

Без да помръдва острието си, Тисамон се наведе към него, изпълнен с подозрения. Но след като чу прошепнатото от молецоида изречение, гърбът му се стегна видимо, той дръпна без колебание острието си от шията на младежа и го прибра по протежение на ръката си.

— Той казва истината — заяви богомолкородният.

— И го разбра по мистичното му бръщолевене, така ли? — възкликна Тото. — Слушай, молецоиде. Че може да е в някоя от сградите долу. Може би в този точно момент я водят за разпит. А ние какво… ще хванем пътя за майната си, към някакъв друг град, само защото твоя милост е сънувал нещо си? Стенуолд, ти поне няма да се вслушаш в тия глупости, нали?

Но Стенуолд не бързаше да отговори. В очите му се четеше не толкова презрение, колкото тревога.

— Светът крие неща, за които ние не подозираме — каза тихо той. — От дълго време предпочитам да си затварям очите пред този факт, но сега е крайно време да призная, че съм виждал неща, за които нямам обяснение. Тисамон, наистина ли му вярваш?

Богомолкородният се задоволи да кимне отсечено.

— Тиниса?

Тя изгледа с присвити очи Тисамон.

— Смятам, че Тото е прав. Ако не друго, нека поне огледаме Аста още веднъж.

— Е, в Колегиум подлагаме нещата на гласуване и по всички личи, че моят глас ще е решителен в случая — изтъкна Стенуолд. — Признавам, че не съм в свои води тук, с цялата мистика и прочие, но логиката ми казва, че Аста е по-скоро преден пост, сборен пункт за мобилизация. Ако държиш важни затворници, логично е да ги отведеш в най-близкия що-годе голям град. В нашия случай това е Мина… колкото и неприятно да е това заради минали случки. Тисамон… — Стенуолд млъкна, обзет от колебания, дори прехапа долната си устна.

— Говори — подкани го богомолкочовекът.

— Аз… за мен е трудно да се придържам към неща, които не съм в състояние да проумея.

— Винаги е било така.

— Да, но никога не ми е било по-трудно да взема решение. Какво ти каза той? Какво толкова ти каза, че да те убеди? — Хвърли поглед към Ахеос, който ги наблюдаваше безучастно както винаги.

— И да ти кажа, това едва ли ще ти помогне да вземеш решение.

— Въпреки това те моля да ми кажеш — настоя Стенуолд и богомолкочовекът вдигна рамене.

— Каза ми, че онези, с чиято помощ разбрал за Мина, ни били пощадили единствено заради знака, който нося. — Той вдигна за миг ръка към златната брошка с пресечения от меч кръг, знака на оръжемайсторите. — А аз съм го спечелил сам, Стенуолд. Спечелил съм го с кръв и огън.

Стенуолд го гледа дълго, преди да насочи погледа си към останалите. Тото все така негодуваше мълчаливо, но нещо в лицето на Тиниса подсказваше за скорошно преживяване, което натежава на везните и е на път да промени мнението й. Стенуолд въздъхна дълбоко.

— Отиваме в Мина. — Никога не бе предполагал, че ще види Мина отново, никога не би си го пожелал.

Първите им впечатления от града бяха като от калейдоскоп на бързи обороти — менящи се отрязъци от гледки, докато кацаха на летище, накичено със знамена в жълто и черно. Тромавият хелиоптер се разтресе и изпъшка за последно, приземи се твърде бързо и изскърца заплашително, въпреки отстранената повреда, заради която Ааген беше кацнал по спешност предната нощ.

Свирепата дневна светлина след полумрака на товарното отделение им причини замайване и двамата примижаха от шока. Салма не можеше да заслони очите си и Че побърза да сложи ръка пред стиснатите му клепачи, защото знаеше, че неговото зрение е много по-чувствително от нейното. Скръб в окови не реагира, нито затвори белите си очи, а погледна право към слънцето, сякаш нямаше търпение да попие лъчите му. През изминалия ден изглеждаше бледа и повехнала, но сега грейна, сякаш поела частичка от слънцето, и за миг осородните войници отстъпиха крачка назад, а хората на летището обърнаха глави към нея като по команда.

А после Талрик ги подкара навън и се развика на войниците да ги поемат. С Че и Салма се държаха грубо, но към Скръб подходиха колебливо. А тя наистина беше красива, призна неохотно Че; беше съвършена. Цветове се диплеха по кожата й като коприна.

Дори и след като кацнаха, впечатленията на Че от града останаха частични и бегли. Първо летището, където повечето летала бяха военни; оттам ги повлякоха почти на бегом по тесни улички и стръмни стъпала; зърваше набързо гражданите, мъже и жени със синкавосивкав оттенък на кожата, не точно бръмбарородни и не точно мравкочовеци — поредната нова за Че раса, — които вървяха забързано със сведени глави. Имаше много осоиди — повечето бяха войници, а и малкото цивилни сигурно също бяха такива, ако се съдеше по казаното от Талрик. И хора от други раси носеха имперските цветове — доста мухородни, които тичаха по задачите си или ги наблюдаваха от покривите с лъкове и колчани на гръб. Имаше и други — кльощави високи мъже и жени като музиканта от робския конвой на Брутан. Ходеха боси, но бяха с жълти ризи и черни бричове в нелепа имитация на имперската униформа, носеха дъги от бъчви и някакви странни кинжали с двойно острие. Че реши, че приличат на градска стража.