Империя в черно и златно

А след това дойде ред на уличните патрули, които имаха грижата да изкоренят съпротивата и да издирят водачите й, което пък беше идеална възможност младият Талрик да се докаже. Той се възползва от нея в максимална степен и когато градът премина окончателно в ръцете на Империята, Талрик вече беше лейтенант и обект на завист сред равните си. Ултер го прибра под крилото си, въведе го в своя вътрешен кръг и там Талрик научи много за Империята и нейните механизми на управление.

Именно Ултер го беше предложил за член на Рекеф или така поне вярваше Талрик. Което внасяше особена ирония в настоящото положение на нещата. Е, винаги можеше да се надява, че слуховете са силно преувеличени и че Ултер е все така пример за имперска лоялност, но какви бяха шансовете това да е вярно?

Ледена тръпка полази по гърба му. Дори Ултер да не беше стъпил накриво нито веднъж за изминалите седемнайсет години, какво щеше да стане, ако Талрик изпратеше на Рекеф доклад в този смисъл? Какво щяха да направят? Какво щяха да си помислят за него? Нима биха го пратили в Мина, ако не очакваха от него доклад с предизвестено съдържание? И кого всъщност наблюдаваха под лупа?

Твърде много въпроси и твърде малко солидни факти, на които да се опре. Тръгна да търси Ааген и го откри да наглежда товаренето на леталото си.

— Лейтенант Ааген.

Ааген го поздрави разсеяно, разлиствайки списък със стоки.

— Лейтенант, искам да намериш друг пилот, който да върне машината в Аста.

— Талрик? — Ааген само дето не подскочи. — Тоест, капитане?

— Ще ми бъдеш необходим тук. Смятай се за мой временен заместник, Ааген — продължи той.

— Но…

Талрик сложи ръка на рамото му и го поведе настрана.

— Слушай, Ааген, с теб се познаваме отдавна…

— Да?

— Трябва ми някой, на когото имам доверие.

Ааген погледна през рамо към местните войници, които надзираваха товаренето.

— Да, но губернаторът…

— 

Не

губернаторът, нито някой от неговите хора, разбираш ли?

Лицето на занаятчията се изопна.

— Ох, мамка му, туй било значи? Виж, аз съм от инженерния корпус. Нищо не разбирам от вашите потайни работи.

Талрик се усмихна.

— Кой знае, лейтенант, може пък да те повишат. Между другото, ти имаш опит в разпитите, нали? В качеството си на занаятчия?

Ааген кимна, макар по изражението му да личеше, че не му е приятно да го признае.

— Е, в такъв случай гледай да си припомниш кое как става — каза мрачно Талрик. — Възможно е да ми потрябват услугите ти.

За разлика отпреди, сега всички бяха доволни, че разполагат с шантавото си автовозило. Всички с изключение на Ахеос, който би го зарязал без колебание. Не можеха да продължат по пътищата, защото между Мина и Аста имаше постоянен трафик в черно и златно. За щастие, многокракото возило, което Скуто им беше намерил, напредваше без затруднения по пресечения терен, стига Тото и Стенуолд да навиваха два пъти дневно механизма му.

„Вече сме на имперска територия, така ли? И кога пресякохме границата?“ Но това, разбира се, беше погрешна представа. Стенуолд знаеше, че за разлика от границите в търговските карти, границите в истинския свят са нещо твърде непостоянно. Границите бяха там, където ги теглеше Империята, освен в редките случаи, когато войските й срещнеха решителна съпротива.

„А ще се решат ли най-сетне на съпротива нашите управници? Когато се изправя пред Събранието и им кажа, че малката Аста се е превърнала в многохиляден войнишки лагер? Или за пореден път ще си затворят очите и ще ме изхвърлят?“

Земята източно от Даракионския лес беше суха и безплодна, дом на малобройни козари и търговци на бръмбари. Извън пътищата нямаше и помен от имперско присъствие. „Земята тук е толкова бедна, че дори осоидите няма какво да вземат от нея“ — мислеше си Стенуолд. Една вечер се случи така, че споделиха огъня си неколцина местни — тихи, мрачни мъже със синкавосинята кожа на минасците. Сред тях имаше много мелези със следи от бръмбарородна или осородна кръв. Тези хора бяха наследници на вековна мизерия, която не зависеше от промяната на политически граници, но пък не задаваха излишни въпроси и разполагаха с прясно месо. А това правеше компанията им до огъня повече от приемлива.

Когато имперският патрул все пак ги откри, те бяха готови за срещата. Тисамон, Тиниса и молецородният се бяха скрили навреме и чакаха с готови за бой оръжия, в случай че ситуацията се нажежи. Стенуолд и Тото чакаха търпеливо, докато шестимата осоиди от лекия въздушен патрул се спускаха в кръг около тях.