Империя в черно и златно

— И ако реша да си го изкарам на теб, кой ще ме спре? — процеди той. Стоеше надвиснал над нея, а от дланите му още се вдигаше дим.

— Каква полза… какво би спечелила твоята Империя, ако ме убиеш? — Не беше изпитвала истински страх от него — досега. Бяха разговаряли и преди, цивилизовано. Сега от любезността му не беше останал и помен. Че се вгледа в осородната му душа с всичките й остри ръбове и гладни огньове.

Очите му така се бяха разширили, че терзанието се гърчеше в тях като живо същество. Искри изпукаха по пръстите му и Че скри лицето си в шепи.

— Империята би имала по-голяма полза от един щастлив Талрик, отколкото от един нещастен Талрик — изсъска през зъби той и всяка дума плющеше като срязано въже. — А в момента трупът на бръмбарска мома, която не иска да говори, доста би ме ощастливил.

Но не направи нищо въпреки заканата си и след кратка пауза Че погледна предпазливо към него. Лицето му беше все така сурово, безмилостно и сериозно като гроб.

— Избухливият нрав е бичът на моя народ, госпожице Трудан. Аз държа юздите му по-здраво от повечето си сънародници, но нека това не те подвежда.

Тя посегна нагоре с трепереща ръка и махна дълга треска от косата си. Сърцето й препускаше бясно — беше се разминала на косъм. Талрик за малко да я убие, а и опасността май още не беше преминала.

— Капитан Талрик… — Гласът й трепереше и това я вбеси. Преглътна яда, преглътна унижението и каза: — Моля те да ме чуеш. Не знам нищо. Не знам какви са плановете на Стенуолд, не знам къде е той сега, нито какво е намислил. Не знам нищо, което да ти е от полза. Не можеш ли да… — Овладя се, преди да го е изрекла.

Пооправи дрехите си под втренчения му поглед, махна по-големите трески.

— Със Салма, ние… — продължи тя с по-спокоен глас, — ние сме просто студенти от Великата академия, които неволно са се забъркали в нещо чудовищно. Каква заплаха бихме могли да представляваме за твоята Империя? Този разпит… е безсмислен, само те измъчва допълнително. Какво би изгубила Империята, ако ни освободиш? Хем ще си спестите разходите по изхранването ни.

Той се изсмя на последното, но когато Че събра кураж да го погледне, лицето му беше все така пусто като Ръбатата пустиня.

— Госпожице Трудан, ти си креатура на Стенуолд, а той е враг на Империята. И нека не се залъгваме — ти би му помогнала всячески, а дори и най-дребната пионка не е за пренебрегване. По-скоро бих те убил още тук и сега вместо да те пусна да мътиш водата. Дори само петдесет и един процента от теб да вървяха срещу Империята, пак бих забил нож под брадичката ти вместо да те освободя. — Той й обърна гръб. — Затова имаш късмет, че все още си полезна за нас като източник на информация.

— А след това? — попита Че и се изправи с мъка на крака. — Какво ще стане след това? Каква надежда ще имам тогава?

При последните й думи Талрик се изсмя и поклати глава, полуизвърнат към нея, а изражението му — изражение на презрение и присмех — беше толкова оскърбително, че тя го нападна.

Нямаше идея как го направи, знаеше само, че в онзи миг за пръв път му повярва. Повярва му, че с нея е свършено, било сега, било по-късно, повярва му, че за нея надежда няма. Без никакъв предварителен план тя посегна към ножа му и ръката й се сключи около дръжката. Измъкна го и се засили за удар, а с другата си ръка го фрасна по брадичката.

Талрик улови моментално китката й и за миг двамата се сборичкаха, олюляваха се напред-назад, а Че се мъчеше с две ръце да забие ножа в тялото му. Но той беше много по-силен от нея, разбира се. Мускулите се издуваха по голите му ръце и той постепенно я изтласка назад, докато гърбът й не се блъсна в стената. Ножът се изплъзна от пръстите й и звънна на пода, а ръката на Талрик се озова под брадичката й, там където беше заплашил да я намушка. Че усети как пръстите му се впиват в гърлото й и стисна очи в очакване на пукот и огнена смърт.

Но мигът отмина. Яростта му, къкреща на косъм под повърхността допреди миг, сякаш се бе утаила. Нещо повече, когато отвори очи, Че го видя да се усмихва. Беше толкова близо до нея и толкова силен, че ужас затъкна гърлото й.

— Браво — прошепна той. — А после какво? Моите стражи стоят пред вратата. Дворецът е пълен с мои хора. Моята Империя притежава целия град. Каква „надежда“, питаш? Никаква. Дори ако е била надеждата да ме убиеш.

— Може би само на това съм се надявала — отвърна тя, също шепнешком, но й се стори, че зърва в очите му нещо ново. Сянка на уважение, може би.

— Единствената ти надежда — каза той — е, че когато приключим с теб, Империята ще има по-голяма полза от още една жива робиня, отколкото от още един мъртъв бръмбароид. Това е твоята надежда, госпожице Трудан.

— Пак заплахи — измърмори тя.

Той я пусна изведнъж, просто така, вдигна ножа си от пода и го прибра в канията на кръста си.