Империя в черно и златно

А после танцьорката стъпи отново на земята и приклекна в реверанс, музикантите изпълниха финалния акорд и Талрик се отърси с раздразнение от паяжината на нейната магия. По лицата на другите обаче, и най-много по лицето на Ултер, се четеше единствено екстаз. Колко беше платил и какво беше направил губернаторът, за да се сдобие с последното бижу в колекцията си? И по-важно, какво беше готов да направи, за да я опази от себеподобните си?

И тогава му просветна изведнъж и издълбоко, защото беше открил отговора на въпрос, който доскоро не би му хрумнало да зададе.

Плъзна поглед по пеперудородната, която войник оковаваше отново след края на танца. Интересът му към нея внезапно се беше повишил.

Талрик рядко съумяваше да съвмести работата с удоволствието, но не отказваше при случай. Сега реши да започне с приятната част — движеше се бързо върху осородната робиня с ясното съзнание, че откликът й се дължи на необходимостта да демонстрира желание и че удоволствието, по-голямо или по-малко, е само за него. Ала и това удоволствие му беше далечно, нужда, която можеше да наблюдава и анализира отстрани дори по време на акта. Мигове преди кулминацията си Талрик се сети с иронична усмивка за хелеронските бордеи, чиято многолика развратност щеше да му липсва, както и че за пръв път от години ляга с жена от собствената си раса.

Момичето седна на ръба на леглото с гръб към него и започна да си събира дрехите с намерение да си тръгне. Когато Талрик я докосна по ръката, тя не реагира. Упорито отказваше да го погледне, дори когато той каза на глас:

— Остани.

— Трябва да вървя. Ще ме търсят…

— Не беше молба.

Това вече привлече вниманието й. Когато се обърна да го погледне, Талрик видя, че у нея все пак е останало нещо от Империята — в очите й святкаше гордост, смазана, но непрекършена докрай. В ума и сърцето й все още имаше стени, които робството не беше успяло да срути.

— Как ти е името, жено? — попита той и се надигна. Очите й се стрелнаха за миг към назъбения белег под дясната му ключица.

— Хрея — отговори тихо тя. — Казват, че си от Рекеф.

— Да казват каквото си искат. — Логично беше да има слухове, особено щом дължеше началния тласък на кариерата си на тайните служби на Ултер. — Как стигна дотук, Хрея?

Изражението й говореше, че би било нормално да й задава такива въпроси преди да я заведе в леглото си, а не след това, но Талрик подчиняваше действията си на принципа за максимална ефективност и тази част от живота му не правеше изключение. Накрая момичето каза:

— Баща ми играеше хазарт. Знаете какви са законите, капитане.

А законите бяха сурови, наложени от Империята още по времето, когато народът на осите се състоял от шейсетина боричкащи се помежду си племена. Жените бяха собственост — на бащата или съпруга — и като такава ставаха законна жертва на кредиторите, които можеха да ги продадат за женитба или в робство. Талрик не би си и помислил да критикува имперските закони, разбира се, но точно тази традиция му се струваше излишна и отживяла времето си. Смяташе, че майките на осородните заслужават нещо по-добро. Може да бяха жени, но все пак бяха от тяхната раса и имаха своя дял в съдбините на Империята.

— Колко като теб държи Ултер? — попита я той.

— Почти тридесет, ако не се лъжа. Според последното преброяване. За лична употреба и за забавление на почетните му гости.

— Има ли местни момичета?

— Засега не, капитане. Господарю, студено ми е.

Унизителният факт, че не смее да се облече без изричното му разрешение, срамът, който се излъчваше от нея на вълни въпреки гордо изправения й гръб, го трогнаха.

— Облечи се, моля те. Искам да си поговорим, нищо повече. За губернатора, става ли?

Момичето се загърна с робата си и го стрелна изпод ресници, затова Талрик побърза да добави:

— Казаното няма да стигне до неговите уши, обещавам ти.

— Мислех, че сте приятели, господине, от едно време.

— Така е, но ме интересува какъв е губернаторът сега. Можеш да говориш свободно. Освен ако не предпочиташ да му кажа, че си ме разочаровала.

Лицето й се изопна.

— А ако аз му кажа, че сте ми задавали въпроси, капитане?

Талрик се усмихна. Жената разполагаше с толкова малко, а не се колебаеше да го използва.

— А може би точно това целя — да разбере, че разпитвам за него. Но бъди сигурна, че няма да ти благодари за информацията. — По реакцията й разбра, че е уцелил. Ултер нямаше да се зарадва, ако разбере, че робините му си играят на шпиони по своя воля. — Добре, разкажи ми за гостите му тогава.

Този въпрос не я притесни и тя отговори веднага:

— Предимно офицери, както и търговци от Консорциума, господине. Добре си прекарват заедно.

— Значи Олтан, Раут и други от сорта. Единият е от снабдяването, другият е от разузнавателния корпус, нали?

— Така казват. — Точно за това се беше ослушвал Талрик, за едва доловимата презрителна нотка в гласа й.

— Ти си добра поданица на Империята, нали? — попита тихо той.

— Аз съм робиня.