Империя в черно и златно

— Права си, разбира се — каза Талрик, образ и подобие на спокойствието. Поведение на човек, който не е трошил маси и не е бил нападан от мърлява затворничка. — Често повтаряните заплахи губят силата на въздействието си. Стига заплахи, тогава. Сега те връщам в килията ти, а при следващата ни среща заплахи няма да има.

Стражите я върнаха в килията. Салма спеше неспокойно, мяташе се, мърмореше нещо, после потъваше отново в прегръдките на съня.

„Утре ще го направят. Утре през нощта — каза си тя. — Трябва да бъда силна.“

Зачуди се колко ли силна трябва да е, за да издържи изтезанията. „А аз съм много силна. Известна съм с бездънните си резерви на сила и воля“ — каза си горчиво със сарказъм, който би подхождал повече на Салма.

Сви се топка, но й беше студено и не можа да заспи. Когато смяната на караула отвън оповести началото на новия ден, той не й донесе радост, а когато донесоха гадната храна, Че не я докосна дори. „Когато денят свърши, те ще дойдат за мен.“

Салма се опита да я утеши, но думите му звучаха кухо. А и какво би могъл да й каже?

Само че те, разбира се, дойдоха посред бял ден. В Империята изтезанията не бяха работа на прегърбени типове, дебнещи в нощните сенки, а на професионалисти с нормално работно време. Отделиха я от Салма преди обяд и Че разбра, че този път ще е различно.

Явно и Салма го беше усетил. Дори се опита да им попречи. Ръцете му още бяха вързани, нищо че не би могъл да отлети никъде. Развързваха го за кратко всеки ден колкото да използва ръцете си за неотложни нужди. Сега той се вряза с рамо в един от стражите, но те бързо го събориха на пода и започнаха да го ритат, докато Че не привлече вниманието им със собственото си агресивно поведение.

Досега винаги я отвеждаха нагоре, към слънцето. Сега подминаха стълбите и я повлякоха нататък по коридора. Имаше и други врати като на тяхната килия, всичките с резета и решетки. Някои бяха отворени, други — не. Че зърна за миг една по-просторна килия с решетки от пода до тавана и без врата, така че обитателят й да е пред погледа на всички, които минават по коридора. В килията имаше жена, местна девойка, която я проследи с поглед, стиснала металните пръчки.

В дъното на коридора имаше стая без резе на вратата. Че започна да се дърпа, но двамата войници я вдигнаха във въздуха, извиха ръцете й назад и я вкараха почти без усилие през прага.

В първия миг Че не успя да се ориентира относно предназначението на стаята. Приличаше на работилница с голям работен тезгях в средата, надупчен и обгорен на места от дългогодишна употреба, с куки отстрани за закачане на инструменти, щипци и менгемета. Всичко това й изглеждаше безвредно, напомняше й за работилниците в Академията, поне докато не я търкулнаха на тезгяха и тя не видя какво има над нея. Тогава започна да пищи и да се мята, толкова ожесточено, че се наложи още един мъж да дойде и да стегне катарамите, докато двамата войници от стражата се мъчеха да я удържат.

Погледнато от друг ъгъл, всичко беше в реда на нещата. Това все пак беше работен тезгях и както можеше да се очаква, над него висяха инструменти, прикрепени към подвижни двуставни рамене като в повечето занаятчийски работилници. Свредла и триони, щипци, клещи и пили — все неща, които изглеждаха на мястото си тук. Само дето висяха над нея, а войниците я връзваха за масата.

24.

Магазията на Хокиак още си беше в най-забутаното кьоше на Източния площад, точно както я помнеше Стенуолд. Колкото до самия Хокиак, той също беше тук, макар че изминалите междувременно години не му бяха спестили нищо.

Той беше най-старият скорпионороден, когото Стенуолд беше виждал, може би най-старият изобщо. Скорпионоидите бяха безмилостни, първични хора на пустинята и в естествената им среда старците не живееха дълго, след като силите им повехнеха, освен ако не притежаваха някакво предимство пред останалите. „Предимството“ на Хокиак беше неговото доброволно изгнаничество. Дори при последната им среща той беше твърде стар, за да се върне у дома. Сега изглеждаше направо древен, восъчнобледата му кожа висеше на жълтеникави гънки, а жълтите му някога очи бяха помръкнали до мръсно сиво. Шията му беше сбръчкана като захвърлена риза, а едрата снага, характерна за расата му, беше подпухнала от тлъстини и дори те се смъкваха като при отлив, превръщайки голите му гърди в грозна гледка от бръчки и стари белези. Една от щипките му представляваше грапав чукан, който така и не беше пораснал отново, а издадените му челюсти откриваха гледка към зловещ гъсталак от прогнили зъби и възпалени венци. Седеше на люлеещ се стол, пушеше и от време на време измъкваше захаросани насекоми от една кутия с щипката на палеца си.