Империя в черно и златно

— Какво искате от мен? — попита тя в опит да събере малко смелост. Гласът й трепна. Пътували бяха дълго, вече не помнеше колко тъмни килии е сменила напоследък. Беше гладна, уморена и объркана. Не беше в настроение за разговори и далеч не беше готова за предстоящия сблъсък. Имаше неприятното усещане, че не разполага с емоционалните резерви, необходими, за да излезе наглава с този човек… а и той изглеждаше на ръба на търпението си. Въпреки това Талрик не реагира на предизвикателния й тон сякаш изобщо не го беше забелязал.

— Тук съм, за да те изслушам — каза кратко той.

— Сънят не идва, така ли? И искате да ви разкажа приказка? — Съзнаваше, че прекрачва границата, но когато угасне и последната надежда, се ражда непокорство. Някаква част от нея искаше всичко това да приключи. Че се стегна да посрещне наказанието за дръзките си думи, но Талрик и този път не реагира според очакванията й. Изглеждаше отнесен, сякаш умът му е другаде.

— Приказка, казваш? Защо не. Дадох ти достатъчно време да се подготвиш. — В тона му се долавяше раздразнение, сякаш тя го беше повикала тук посред нощ, нарушавайки почивката му.

Че скръсти ръце, имитирайки несъзнателно позата му.

— Нямам какво да кажа. За пореден път — няма да предам приятелите си.

— О, напротив. Имаш много за казване. Да започнем с плановете на Стенуолд Трудан, например. — Сега вече реакцията му звучеше подобаващо, но ядът му не беше предизвикан от Че, а от нещо в самия него.

„Какво те яде, капитане?“

— Никога не ми е казвал нищо за плановете си — заяви тя. — И с право, очевидно. И на другите не е казвал, а колкото до мен, Стенуолд до последния момент не даваше и дума да се издума да напускам Колегиум. Ако вашите бандити не бяха нахлули в къщата ни онази нощ, още щях да съм там. — „И още щях да мрънкам, че не ме е пуснал. Каква глупачка, просто не е истина.“

— Би било голяма загуба за всички ни. А спътниците ви, онези, които още са на свобода — паешкото девойче и полуродният, — за тях също можеш да ми разкажеш доста, нали така? — Талрик се наведе напред, облегнал ръце на масата, и Че направи същото, докато носовете им почти не се допряха. Цял ден я бяха държали затворена като добиче и започваше яко да й писва, толкова, че хич не й пукаше дали Талрик е в настроение да търпи дързостта й или не.

— Не се съмнявам, че вече знаеш толкова, колкото и аз — сопна се тя. — Да не би в Академията да нямаш шпиони, които да ти докладват?

— Слушай, момиче, това е последният ти шанс да упражниш свободната си воля. Кажи ми какво знаеш.

— Какво знам ли? Знам малко история, капитане, малко повече приложна механика, съвсем малко медицина, знам това-онова и за природните науки. Ако искаш да ти разкажа за тях, готово. — Усещаше как нервите му се опъват, опасно близо до точката на скъсване.

— Госпожице Трудан…

— Какво? Знам, че са мои приятели и че ще ми се притекат на помощ, ако могат; надявам се, че са добре, и адски се радвам, че не сте ги заловили, защото са ми

приятели

, а между приятели е така. Обичам ги. Знам, че и те ме обичат. Това е

приятелството

.

Някакво неочаквано трънче, някаква несъзнателна стрела в думите й го ужили, все едно му беше пуснала кръв.

— Не си играй с мен, момиче — предупреди я Талрик. Някак отстрани и безучастно тя си даде сметка, че нарастващият му гняв не е предизвикан от нея, а е бил там още преди да я доведат в опразнения кабинет. Целият им разговор течеше на заден план, изместен от друга, по-важна дилема. Беше я домъкнал тук от Аста, пратил беше стражите да я доведат при него, а сега дори не я слушаше като хората, освен когато някоя случайна дума не подложеше крак на мислите му.

— Да си играя? Аз да си играя? Играта е твоя и правилата са твои — избълва тя. — Аз съм твой затворник. И сега какво, искаш да забравя това и да ти изповядам историята на живота си? Ако някой играе игрички, това си ти, капитане. Подозирам, че целият ти живот е изтъкан от тях. — На моменти заекваше, давейки се в собствената си дързост. Явно нещо в казаното току-що беше докоснало оголен нерв, накарало го бе да се замисли и сега той я гледаше с почти отчаяна ненавист.

Колкото до нея, тя вече беше прекрачила границата и не беше в състояние да спре.

— Какво има, капитане? — продължи да го притиска. Не беше за вярване, че Талрик й позволява да бълва безнаказано предизвикателствата си. — Нещо те тормози, виждам. Защо ти не ми разкажеш. Току-виж ти олекнало, пък и ще се намираме на приказка.

— Моментът е лош да откриваш бунтаря в себе си — предупреди я той с напрегнат глас.

— По-добре сега, отколкото никога, ако питаш…

Мускул трепна на бузата му и масата се взриви. Че отхвръкна назад сред дъжд от трески и се удари силно в стената. Докато се давеше, останала без въздух, тя вдигна поглед и го видя да идва към нея, прескачайки отломките. По дланите му бяха полепнали сажди, въздухът миришеше на изгоряло дърво.

— Виж какво направих заради теб — просъска той през зъби.

— Не съм аз виновна — изхъхри едва разбираемо Че. Видя, че Талрик е чул думите й, но не му пука.