Империя в черно и златно

— Въпреки това знаеш кое е добро за Империята и кое — не — настоя той. — Искам да чуя какво казваш ти, а не какво казват те. — При други обстоятелства би й предложил подкуп, но на робите не беше разрешено да имат пари. Не би могла да ги похарчи, без да предизвика подозрение. Налагаше се да намери друга разменна монета. — Бъди откровена с мен и аз ще ти помогна. Имаш думата ми.

Видно бе, че му няма и грам доверие, но Талрик я остави да се вгледа в лицето, в очите му. Беше отчаяна, макар че допреди миг не си бе давала сметка за това. Допреди той да открехне вратата, пропускайки лъч светлина в мрака на живота й. Какъв избор имаше всъщност?

Усмивката на Салма вехнеше прогресивно. В килията беше тъмно, нощта се промъкваше пълзешком през решетката на високото прозорче, но Че все пак виждаше усмивката му — като през опушено стъкло.

— Заради онова момиче е, нали? — подхвърли тя, с пълното съзнание, че звучи дребнаво. — Не разбирам… Така де, познаваш я само от няколко дни, разменили сте си едва няколко думи.

— Да, но най-опасни са бездните между думите, защото в тях се пада лесно — каза той. — Досега не се бях замислял колко вярна е тази нашенска поговорка. Не знам, може би просто ми напомня за дома.

— Напомня ти, значи?

— Пеперудородните… трудно е да се обясни. Живеят в анклави на територията на Федерацията, но не са част от нашия свят. — Идваха и си отиваха както им скимне, помисли си Салма. Самият той никога не беше виждал пеперудороден отблизо, толкова малко бяха те и толкова рядко напускаха анклавите си. Не искаха нищо от външния свят, не търгуваха, не се занимаваха с тежък труд. И нямаше нужда. Още щом се отбиеха от майчината гръд, слънцето и тяхното Изкуство им бяха достатъчни. Живееха, за да танцуват, да пеят и да се радват. Бяха специални, бяха галеници на съдбата и във Федерацията се ползваха с уважение. Напускаха анклавите само за да покажат изкуството си. В замяна ги даряваха с платове, бижута и аплодисменти. И да имаше техни поселища извън границите на Федерацията, Салма не беше чувал за тях.

Само дето границите се бяха променили. И някъде там пеперудоиди се бяха събудили да посрещнат зората, но вместо нея ги беше затиснала имперската сянка.

Чувал беше да се говори за омайната им красота, за неземните им вълшебства, но никога не беше хващал вяра докрай. А сега откриваше, че мислите му не могат да се откъснат от Скръб в окови. Съзнаваше, че я познава отскоро, че тя едва е докоснала живота му, но ето го тук, седи в мрака и копнее за цветовете й.

Започваше да си дава сметка, че пеперудородната му е направила нещо, че го е белязала по някакъв начин. Тя беше окована, беше робиня. Той й беше протегнал ръка. И за нея това се беше оказало достатъчно основание да го бележи.

А Че ревнуваше, което беше адски забавно. Усмивката му живна и Че се разсърди.

— Подиграваш ми се, проклет да си.

— Нищо подобно — излъга той. — Права си, ние почти не сме разговаряли. — Това също не беше вярно, защото докато Че дремеше, както само един бръмбароид може да дреме в трещяща машина, Салма и Скръб се бяха сближили. Тя се беше опитала да му нарисува дома си, но обрисуван в нейните цветове, родният й дом не говореше нищо на Салма. Никъде във Федерацията нямаше толкова светло място. После той й беше разказал за себе си — за семейството си, за суверена си, за Стенуолд.

Обещал бе да й помогне, макар че не можеше да помогне на себе си дори. Нещо повече, имаше усещането, че това е клетва, за чието спазване ще бди самата вселена. Неговият народ вярваше в клетвите точно като богомолкородните, с които имаха много общи традиции. Клетвите бяха магия.

Пред килията се чу шум и Че подскочи. Вратата се отвори с дрънчене. Обля ги студена светлина от газен фенер и очерта силуетите на двама войници.

— Ти — каза единият и посочи Че. — Ставай. Бързо!

Заведоха я в стая, която приличаше на изоставен мъжки кабинет. На източната стена имаше голям прозорец със затворени капаци, празни рафтове и петна от свалени гоблени се редяха по другите стени. Първоначалното обзавеждане явно беше преместено в други стаи и сега единственият спомен за предишния облик на кабинета беше самотната маса от скъпо дърво с богата резба. Зад масата стоеше Талрик. Облечен беше само с дълга туника, на колана му имаше нож, но не и меч. Искрицата надежда угасна бързо в сърцето на Че — дори и без хладно оръжие осородните не бяха беззащитни, защото ръцете им представляваха достатъчна заплаха сами по себе си.

— Оставете ни — нареди той веднага щом стражите я бутнаха през прага. Те отстъпиха заднишком и затвориха вратата. Талрик остана прав, със скръстени на гърдите ръце. Огледа я с празен поглед каквато беше мръсна и раздърпана. Имаше нещо различно в него, някакво ново напрежение, някаква изострена бдителност. Изглежда, на главата му се беше стоварил проблем, който нямаше нищо общо с нея, реши Че.