Империя в черно и златно

Магазията очевидно се справяше по-добре от собственика си. Стенуолд и Тото се вмъкнаха в малкото помещение, още по-тясно заради струпаните покрай стените сандъци. Въздухът тежеше от аромат на подправки и от острия, замайващ тютюнев дим на лулата. Персоналът се трудеше усърдно, зает да отваря сандъците, да описва съдържанието им и после да заковава обратно капаците. Трима младежи се занимаваха с тази дейност — двама мухородни на възрастта на Тото и едно смугло минаско момиче на не повече от тринайсет години. Надзираваше ги паякороден мъж, древен почти колкото Хокиак. Но паякоидите остаряваха далеч по-лицеприятно. Този тук имаше дълга посребрена коса и аристократично излъчване, но пък беше слаб като скелет.

— Стенуолд, напълно ли си сигурен… това място ми прилича на бандитска бърлога — прошепна Тото, оглеждайки магазията. И беше прав. Повечето стоки, както онези, които висяха от таванските греди, така и тези в сандъците, бяха екзотична плячка от далечни краища на света, а Стенуолд знаеше, че някъде отзад има стая, където държат истинска контрабандна стока.

— Нашият приятел Хокиак — отвърна шепнешком той, — беше черноборсаджия. И още е такъв, както личи. А хората, които ние търсим, имат нужда от човек със сигурна мрежа от канали за внос и износ на разни неща. Всичко е въпрос на контакти, Тото.

— Не стойте на вратата, че влиза прах — обади се внезапно Хокиак с изненадващо дълбок глас. — Или влизай, или излизай, майсторе бръмбаророден.

Стенуолд затвори вратата зад себе си под притеснения поглед на Тото.

— Е, майсторе скорпионороден, дали пък не би ви се намерила работа за един пътуващ занаятчия и неговия чирак?

— Бива ли ви? — попита Хокиак, като мигаше със сълзящи очи. — Щото работа за добър занаятчия се намира винаги. Препоръчителни писма носиш ли?

— Познавах един стар, много стар скорпионороден, който с радост би гарантирал за мен — отвърна Стенуолд. — Казва се Хокиак. Може би го познавате.

Скорпионът примижа насреща му.

— Вятърът да ме отвее! Не познавам никакъв… — Гласът му затихна и той се почеса по сбръчканата шия. Паякородният ги наблюдаваше с ръка върху дръжката на затъкнатия в колана си нож. Не като заплаха, а просто в случай че новодошлите се окажат опасни, прецени Стенуолд.

— Стенуолд Трудан? — изписка Хокиак. — Не е възможно, не! Стенуолд Трудан да е умрял три пъти досега.

— Ако някой от нас е оцелял по-дълго от очакваното, то това си ти, старче — не му остана длъжен Стенуолд. — Не знаех дали ще те намеря тук.

Хокиак се изправи на крака. Беше се пресегнал за една сопа и сега тя се огъна заплашително под тежестта му. Приближи се до Стенуолд и го погледна отблизо, само дето не завря нос в лицето му.

— Да ме издуха и гръмне дано, ама туй наистина е старият Стенуолд. Той и никой друг — обяви заключението си Хокиак и паякородният свали ръка от дръжката на ножа. — Не вярвах, че ще те видя пак. Грилис — обърна се той към паякоида, — с туй старо момче свършихме бая работа преди нашествието.

Мъжът кимна предпазливо.

— Радвам се да се запознаем, майстор Трудан — каза любезно той. Тримата младежи стояха и ги слушаха. Грилис се завъртя и перна едното мухородно момче.

— Хващайте се на работа, паразити дребни. Появата на бръмбаророден клиент не е повод да мързелувате!

— И какво, в името на всички пущинаци, те води тук? — обърна се Хокиак към Стенуолд. — Мислех, че си си плюл на петите още когато градът премина под новото управление.

— Аз си мислех същото за теб.

Старецът вдигна рамене.

— Нямам къде да ида. Пък и всички рано или късно опират до услугите на внос-износа. В интерес на истината, бизнесът на Черната гилдия върви по-добре отвсякога.

В Равнините „Черна гилдия“ наричаха контрабандата, макар че структурата й нямаше нищо общо с организацията на истинските гилдии.

— Сега прехвърляш стоки за осоидите, предполагам? — попита Стенуолд с известно неудобство.

Хокиак се ухили, което беше страховита гледка само по себе си.

— Стига, знаеш, че не е така. Работя по поръчка за всеки, който може да плати. Никога не съм си приковавал сърцето за дръжката на знаме и толкоз по-добре. Тъй че, ако ти трябва нещо, дето е добре да не стига до очите и ушите на раираните, значи си дошъл на правилното място.

Стенуолд кимна. Наясно беше, че да се довери на дъртия злодей може да се окаже фатална грешка. Току-виж се оказал съсед по килия на Че, ако тя изобщо беше тук, в прокълнатата Мина. Но възможностите му за избор никак не бяха големи.

— Да кажем само — отвърна той, — че искам да се срещна с едни хора, дето осоидите предпочитат да не се срещат с никого.

Хокиак кимна вещо.

— Таквиз неща по-добре да не виждам в почтената си магазия. Така че гледай да ми скриеш добре очите.

Стенуолд остави две монети на сандъка до себе си, златни, с релефно изображение на крилат меч и печат от централния монетен двор на Хелерон. Хокиак ги взе и подсвирна.