Империя в черно и златно

— Ахеос — каза несмело тя. — Чувам музика.

— Защото е шестият час. — Ахеос крачеше нервно напред-назад. Изглеждаше по-притеснен тук, в залите на собствения си народ, отколкото в града на враговете.

— Шестият… час? Не разбирам. — Вече го чуваше по-ясно — хор от високи, сладки гласове, извиращ сякаш от сърцето на планината, който пееше песен, чиито думи Че не успяваше да различи.

Ахеос най-после спря и се обърна към нея. Усмивка раздвижи чертите му, забравена откакто напуснаха повърхността.

— И няма как. Това е моят дом и аз явно приемам неговите обичаи за свои. Прости ми. Децата на нашия народ пеят хорово, за да обявят смяната на часовете. Този химн оповестява шестия час на нощта. Помня как и аз го пеех, когато бях на седем или осем години. Още помня думите.

— Много е… хубаво. — И наистина беше хубаво. Красиво и тържествено като всичко тук, и пропито с тъга. — Но нямате ли си часовници? — И още докато питаше, се сети за отговора. Нямаха, разбира се. Никакви механизми, никакви устройства, никаква технология. Хора, които нямаха нищо общо с нейния свят.

Но Ахеос я изненада.

— Естествено, че имаме часовници. Водни часовници, захранвани от планинските дъждове, които са достатъчно точни, но отбелязваме с песен часовете по много причини, и от ритуално, и от практично естество. А и детските гласове ни позволяват да се ориентираме лесно за времето на нощта.

— Повечето хора сигурно спят сега — каза Че, но изпревари Ахеос и се поправи сама: — Забравих. Вие сте най-дейни именно през нощта, нали?

Той кимна.

— Затова скририте ще ни приемат всеки момент — добави той. — Надявах се да имаме малко повече време, за да подготвим аргументите си, но те вече са уведомени, че идвам, защо идвам и с кого, така че ще трябва да се оправяме както можем.

— Тези… Скрири. — Че се запъна на непознатата дума. — Те са ви водачите, така ли? Вашите държавници?

— Повече от това. Аз съм провиждащ и като такъв съм поел по пътя на знанието. Скририте не са близо до края му, защото никой не е бил там, но са изминали толкова път, че дори не мога да си представя какво и колко знаят — за умовете човешки, за вселенските истини, за Изкуството и за силите, които управляват света. Нас не ни ръководят най-силните или най-богатите, нито най-убедителните оратори. Не, нас ни ръководят най-мъдрите и най-страшните. Че, важно е да не обидиш неволно някого от тях.

„Не знам дали аз трябва да се страхувам, но теб определено те е страх“ — осъзна Че. Реши да го попита какво могат да направят тези скрири, ако техните аргументи се окажат неубедителни, но едва се беше надигнала да иде при Ахеос, когато в едната стена се отвори врата, за чието съществуване Че не бе подозирала, релефните изображения се разкъсаха и отворът погълна незнайни на брой години история. На прага застана молецороден с дълга роба. Беше по-стар от Ахеос, но с колко, Че не успя да прецени. Бледите му очи се спряха на нея и се присвиха.

— Вярно е значи — изрече новодошлият с твърд, тих глас. — Поддал си се на развалата.

— Не ти ще отсъдиш това — отвърна рязко Ахеос. — Нека скририте решават.

— Какво съвпадение — каза непознатия, — защото същото искат и те. След мен. — Носът му се сбръчка като от неприятна миризма. — И двамата.

Колкото и силно да беше станало зрението й, Че едва различаваше очертанията на залата, към чийто център ги водеха. В сърцето на планината зееше огромен амфитеатър с изгладени от хилядолетна употреба стъпала, които се издигаха нагоре в концентрични кръгове и свършваха с високи стени, губещи се на свой ред в зловещите сенки. Там някъде имаше и лампи, чието присъствие изненада Че — слаби, бледи светлинки в студено синьо, чието нищожно сияние не разпръскваше, а подчертаваше мрака.

Амфитеатърът беше пълен с насядали по стъпалата молецородни, неколкостотин и повече — обикновено множество по стандартите на нейния народ, но истинско стълпотворение за отшелници като тукашните. Нямаше начин всичките да са скрири, реши тя. Изглеждаха й еднакви, сивокожи и белооки, облечени с дълги роби като Ахеос, сбрали глави в шепот. Нямаше нужда да гадае какво е привлякло вниманието им. Тънки пръсти щръкнаха към нея още с влизането й и продължиха да я сочат, докато вървеше през залата. Празни очи мятаха гневни мълнии, имаше и ядни жестове, всичко това насочено към нея. Събралите се в амфитеатъра молецоиди я гледаха с ненавист, студена като светлината на лампите горе.