Империя в черно и златно

Страхът, който бе доловила у Ахеос, сега обзе и нея с пълна сила. Намираше се на непознато място, приела в наивността си, че всички тук ще са като Ахеос или доктор Никрефос, единствените молецородни, които познаваше. Знаеше, че не харесват народа й, и се беше подготвила да я засипят с обиди и дори да я замерят с разни неща, така както нейните хора показваха враждебността си. Но не бе очаквала това студено отвращение, което я заливаше отвсякъде, все едно не е човек, а насекомо някакво, грозноват и тромав бръмбар, който пълзи нахално под погледите им. Прииска й се да протегна ръка към Ахеос, който беше единствената й утеха тук, но той беше извън обсега й и се бореше със собствените си кошмари.

„Били сме техни роби — помисли си безпомощно тя. — Преди революцията сме се потили вместо тях, строили сме вместо тях, майсторили сме всичко вместо тях.“ И те очевидно не го бяха забравили. Тук, под сборното презрение на погледите им, тя беше робиня и нищо повече, дете на нисш народ, родено за тежък труд или за забавление на господарите.

Непоносимата тежест на втренчените им погледи в комбинация със силата на тяхното Изкуство я притискаха осезаемо, налагаха й ограничения, натикваха я в техния калъп. Че плъзна поглед по тази немилостива тълпа с надеждата да открие поне един благоразположен поглед.

„Могат да ме убият още тук и окото им няма да мигне.“

А после погледът й се спря на лице, чиито очи имаха зеници. В залата имаше и стражи, само четирима, които да пазят гневната тълпа от нейното неприемливо присъствие. Но и в тях не откри нито помощ, нито утеха, защото и те излъчваха същото презрение, ако не и по-силно. Бяха богомолкородни със светли доспехи от кожа и метал. Под лактите им стърчаха редици от шипове, имаха и бронирани ръкавици като на Тисамон. Ако се стигнеше дотам, явно те щяха да са екзекуторите. И пак заради тях светеха лампите. Богомолкородните имаха силно зрение, но не толкова, че да пробие пълния мрак в подземните зали.

„За разлика от моето.“ Противно на всяка логика тази мисъл й вдъхна надежда. От тъмен вход в дъното на залата влязоха още молецоиди. Колкото и несведуща да беше, тя се досети, че това са скририте, значи останалите бяха обикновена публика. Тъмните роби на новодошлите бяха с по-различна кройка — заострените върхове на качулките им стърчаха по-високо, а диплите се гънеха и спускаха като вода към пода. Напреко на челата си имаха ленти от светъл метал, диадеми при някои, сложно гравирани шапчици при други. Макар че й беше трудно да преценява възрастта на молецородните, повечето от тези мъже и жени несъмнено бяха много стари. Някои дори имаха бръчки и сиво в тъмните си коси, което при бръмбароидите би било знак за пет десетилетия, но тук сигурно означаваше десет или повече дори.

Не седнаха, колкото и стари да бяха, и макар някои да се подпираха на украсени с резба тояги, всичките стояха с изправени гърбове и вдигнати глави. В погледите им липсваше враждебността на публиката, но имаше нещо по-дълбоко, което я изпълни с чувството, че я преценяват по начини, за които можеше само да гадае.

Мъж, чиято прилепнала метална шапчица завършваше с остър връх в средата на челото, почти до носа, удари с тоягата си по пода и още преди ехото да е заглъхнало, всички молецородни в амфитеатъра притихнаха и застинаха неподвижни. Но очите им все така не се отделяха от Че и все така излъчваха ненавист.

— Пристъпи напред, защитнико, и говори — призова скрирът и в наивността си Че се обърна към Ахеос, решила, че става дума за него.

Очакваше той да им обясни всичко, да превърне омразата им в нещо по-поносимо, но Ахеос гледаше в друга посока. Че проследи погледа му и видя нов молецороден да влиза оттам, откъдето бяха влезли те преди малко. Беше жена и не изглеждаше много по-възрастна от Ахеос. Носеше церемониален жезъл, позлатен, с релефни изображения на крилати насекоми от всякакъв вид, които се гонеха и застъпваха в шеметен прилив.

— Назови обвиненията — каза скрирът и Че разбра, че не Ахеос е защитникът, а тази жена, и че ще защитава не тях, а каузата на подземния град.

— Тарн обвинява мъжа на име Ахеос, който стои пред вас — обяви защитникът. Гласът й беше тих, но стигаше и до най-горния ред, подсилен от изящната архитектура на залата. — Ахеос, послушник и боец, бил ранен в битка с Омразния враг. Видян бил да бяга, както е редно, но следващият залез не го заварил там, където му е мястото. Вместо това нашите очи и уши в Ковашкия град научили, че е тръгнал по своя пътека и е избрал чужда кауза. След това поискал разрешение да потегли за източните земи, където по думите му го чакал още по-страшен противник. И ето го сега, връща се тук, след като се е съюзил с Омразния враг. Дори е дръзнал да доведе един от тях в нашите зали. Явно е изгубил пътя си, поддал се е на изкушенията и развалата на външния свят. Той е изгубен за нас и в Тарн повече няма място за него. Настоявам да бъде пратен в изгнание или на смърт, според това колко голям е куражът му.