Империя в черно и златно

— Ами осоидите? — попита тя.

— Късно се включвате в битката — отговори старицата. — Те вече пратиха свои емисари при нас да ни разяснят плановете на Империята за Омразния враг. Сключихме споразумение. Те са лоши хора, но могат да бъдат полезни.

— Но… — подхвана обезсърчено Че.

— Но сега ти се разкри пред нас и ние трябва да обсъдим много неща — прекъсна я скрирът. — Ще обмислим ситуацията, ще начертаем курса си, ще се допитаме до поличбите. Междувременно вие ще чакате решението ни.

След тези думи скририте се обърнаха като по команда и изчезнаха в мрака, от който бяха дошли, а молецоидите в публиката размахаха криле един по един и излетяха, хвърляйки лудешки сенки, умножени от редицата лампи в горния край на амфитеатъра, докато в залата не останаха само богомолкородните стражи. Едва тогава Ахеос я хвана за ръкава и й помогна да стане.

Бяха намерили на Че място, където да се настани, вероятно в онази част на Тарн, където настаняваха чужденците, реши тя. Едната стена беше истинско произведение на каменоделското изкуство — решетка от преплетени каменни дървета с изход към тераса, която нямаше парапет, а само нисък корниз, който не вдъхваше никакво доверие на Че.

Радваше се като дете на слънчевата светлина, нищо че заради нея беше спала неспокойно и на пресекулки. Никога не би могла да свикне с преобърнатото денонощие на молецородните. Сега слънцето хвърляше планинските сенки върху земята докъдето поглед стига, сякаш от града на молецоидите се лееше сумрак и покриваше света. Въздухът, хладен преди, сега започваше да хапе, но хората, които минаваха покрай квартирата й, децата дори, бяха по сандали и с тънки дрехи, нехаещи за студа, с който явно бяха свикнали още от раждането си.

Че седна близо до огъня на меко килимче, което според обяснението на Ахеос било изтъкано от пух на молци. Опита се да си представи как тези сериозни хора стрижат гигантските насекоми. Сигурно и това просто действие превръщаха в сложна церемония. Ако не друго, мисълта докара усмивка на лицето й.

Още нямаше вест от скририте, а и Ахеос виждаше рядко. След случилото се в амфитеатралната зала той й беше благодарил несръчно и със сведени очи. Че не си беше давала сметка колко го е разтърсило всичко — да се върне като герой, а да го посрещнат като престъпник и предател.

Оставил я беше да поспи и още не се беше върнал, макар Че да беше будна вече от няколко часа. Видяла бе само няколко молецородни слуги, по някой богомолкороден и един от паякородните. На мястото на враждебността, заливала я доскоро, сега се бе появила особена плахост. Явно не знаеха какво да мислят за нея, но по всичко личеше, че е преминала успешно някакъв съдбоносен тест. Вече не беше Омразният враг. Но в какво я превръщаше това изглежда нито тя, нито те знаеха със сигурност.

Тъкмо размишляваше върху въпроса, когато откъм терасата се чу пърхане на криле и Ахеос се появи в отвора. Вятърът подръпваше качулката и полите на робата му. Че хукна към него, на половината път си промени решението и в крайна сметка го посрещна на крачка от прага.

— Къде беше? Има ли новини?

— Скририте още размишляват — каза той. — А и да са свършили, аз нищо не съм чул. Но пък… разговарях с доста хора. Някои ме потърсиха сами, за да споделят собствените си тревога за осоидите и да изразят подкрепата си за нас. Има и друго обаче, повече са, уви, онези, които съжаляват, че скририте са променили първоначалната си присъда. Опитах се да успокоя духовете и… — той се усмихна едва-едва — и да зашия раните.

— А онази жена? — попита го Че. — Какво си й направил, че те мрази толкова?

Той я погледна неразбиращо, а когато Че поясни, че има предвид защитника, побърза да я поправи.

— Не беше нищо лично. Познавам я бегло, но пътищата ни почти не са се пресичали. Ролята на защитника е точно това — роля, която някой трябва да изпълни. Самият аз също съм бил защитник. Неговата задача е да обвинява, без да жали сили и средства. Обвиненият, от своя страна, трябва да отхвърли обвиненията чрез истината. Справих се зле, защото не бях подготвен.

— Искаха да ти направят онова, което сториха с мен. Наистина ли прочетоха мозъка ми? — Впила се бе със зъби и нокти в рационалното си възпитание, но сред тези чужди хора лесно можеше да повярва, че магия дебне навсякъде.

— Да. Според нашия закон това е последната защита на обвиняемия. Скририте виждат цялата истина. — Той отклони поглед. — Мотивите ми не са толкова чисти, колкото се опитах да ги представя. Ако бяха видели истината… можеха да ме прогонят завинаги. И все още могат да го направят. Собственият ми народ. Знаех, че съм преминал границата на позволеното, но… — Приближи се до огъня и коленичи на килимчето. — Те са прави, разбира се. Твърде дълго бях сред чужденци. А това неминуемо променя мирогледа на човек.

— Съжалявам, ако съм…