Империя в черно и златно

— Равнините не са се променяли — поне по отношение на политическия баланс — вече колко… петстотин години. Не е за вярване, но ако не броим обичайното кресливо съперничество между градовете-държави на мравкоидите, положението не се е променило съществено от революцията насам. Е, хората живеят по-добре на някои места, но постигнатият политически баланс е съумял да се запази непокътнат, и то не заради външен натиск, а заради собствената ни грижливо поддържана изолация. — Колкото и да се опитваше Стенуолд, и сега не успя да се отърси от даскалския тон. Говореше все едно е застанал пред зала със студенти. — А и светът отвъд нашите граници сякаш се е наговорил да ни съдейства. Паешките владения оттатък Еверис винаги са гледали на нас като на източник на ресурси, на забавление и на зандан с един-единствен изход. Бариерният рид ни откъсва от севера толкова успешно, че повечето равнинци не знаят нищо за дома на Салма, нищо освен името — Федерацията. За наш късмет сънародниците му така и не проявиха желание да ни наложат цивилизацията си. Дотук прав ли съм, Салма?

— Малко крайна, но иначе точна преценка — съгласи се ученикът му.

— А на изток… Е, там има основно пустиня, а малкото обработваема земя е заета от разнородни градове-държавици и номадски племена, хора бедни и изостанали. Или така поне пише в учебниците. Да, но за последните две поколения всичко това се промени, продължава да се променя и ще се променя по-бързо, отколкото ние можем да го осмислим.

Той въздъхна, после продължи:

— Като ви гледам сега… ме налягат спомени. Не бях много по-голям от вас, когато тръгнах на изток с неколцина луди глави като мен да проверим дали са верни тревожните новини, които пристигаха от онази част на света. И да, бяха верни, защото там се надигаше нова сила. Осородните, които в старите източници се описват като враждуващи помежду си варвари, бяха създали империя. И империята им беше разширила границите си почти до Хелерон и Тарк. Има един град на име Мина… — Спомените го заляха и той стисна очи. — Бяхме там, когато Мина падна и се превърна в поредното парче от мозайката, за която мечтаят осородните. Един свят — една империя, ако трябва да го определим с две думи.

— Но това е било преди колко… двайсет години? — възрази Тиниса. — Къде са те сега? Защо не са превзели Хелерон? Защо армията им не е пред портите на Колегиум?

— Колкото до Хелерон, там добре познават осоидите. Всъщност, хелеронските търговци натрупаха богатства от търговия с военната им плячка, купуват от тях заграбеното и им продават произведени от бръмбарочовеци оръжия. Гледат на осоидите като на поредния град-държава, който води постоянни битки и не подлежи на промяна. Имаше един момент, по времето на войната между Империята и Федерацията, когато част от първенците на Хелерон прогледнаха за заплахата, която пълзеше към собствения им дом. Но тогава осоидите дойдоха с договори и обещания, подписаха маса споразумения, в които декларираха на хартия, че Империята им няма да се разширява оттатък Мина. И понеже търговските печалби продължиха да нарастват, хелеронските магнати си затваряха очите за вида стоки, към които проявяваха интерес осородните. А и да има такива, които не са си затворили очите, тях ги е споходила скоропостижна смърт. Колкото до това какво прави армията им… Салма, мисля, че на този въпрос ти най-добре можеш да отговориш.

Усмивката на Салма стана по-широка, но и по-студена.

— Когато толкова лесно се съгласи да ме вземеш за ученик, доста се чудех какво точно знаеш — каза той.

Другите трима го гледаха колебливо, сякаш не знаеха какво да мислят, и той поклати глава.

— Когато дойдох в Колегиум, беше минала само една година от края на Дванайсетгодишната война. Дванайсет години военен конфликт между моя народ и осородните.

Младежите бяха свъсили съсредоточено вежди, опитвайки се да осмислят казаното, да се върнат мислено към посочения период от време.

— Осоидите прекратиха завоевателните си походи чак когато стана ясно, че не са в състояние да контролират завладените вече територии. Избухнало беше въстание в тила им, покорените народи се опитваха да отхвърлят хомота на робството. Тогава ни предложиха мир, който ние не бяхме в състояние да откажем. Поискаха три от граничните ни княжества. Ако ги сравним по територия с Равнините, това би се равнявало на земите от езеро Сидерити чак до западния бряг, включително Колегиум и Век, които се падат по средата. Подписахме мирния договор и осородните поеха назад, за да потушат въстанията. И до днес чакаме на тръни кога ще се върнат. Това, надявам се, обяснява къде е била армията им през всичките тези години. Не е стояла без работа, уверявам ви. — Салма се облегна назад, като ги наблюдаваше.