Империя в черно и златно

— Какво ли, просто си вардя плячката, ето какво — изсъска той. — Капитан Талрик си мисли, че може да вземе всичко, което си хареса, но ти си моя, ясно? Близо сме до Хелерон и няма как да претърси всяко кьоше на кораба преди да пристигнем, дори екипажът да му съдейства, което не е много вероятно. — Теглеше я през просторния хангар към отворена врата в дъното. — Оттук се стига до товарния отсек — обясни той. — А отсега нататък ти си мой товар. Ще ти намеря някое безопасно местенце, където Талрик да не те намери, но ще трябва да те заключа. Не може да търчиш насам-натам из кораба, а и… — Очите му пламнаха безумно. — Ако пък наистина се окаже, че играеш двойна игра, тогава… — Лицето му се смрази изведнъж. Не беше за вярване, че някога й се е усмихвал, помисли си Тиниса и потръпна. — Ами тогава защо Талрик да си припише всичките заслуги, щом и аз мога да те предам на когото трябва? А ако си просто паешко момиче, което се е забъркало неволно в играта на големите, значи си моя и ще трябва да свикваш с някои неща. Да стоиш където съм те оставил и да правиш каквото ти кажа.

Стигнаха до вратата към следващото помещение, което беше претъпкано със сандъци, всичките прикрепени грижливо към пода. Халрад ги оглеждаше трескаво и Тиниса си даде сметка, че иска да я напъха в някой от тях, за да я скрие от дългите ръце на тайнствения Талрик.

— Влизай в трюма, жено! — опита се да я тласне през прага, но тя се измъкна от ръката му и заотстъпва назад покрай преградната стена.

— Мога да те принудя, ако се наложи — предупреди я той. После вдигна едната си ръка и Тиниса зяпна при вида на ярките светлинки, които се гърчеха като глисти над дланта му. Изкуство на предците, осъзна тя, каквото не беше виждала дотогава.

Тиниса прецени ситуацията. Едно беше ясно — нямаше начин да му съдейства повече.

— Две неща, капитане — каза тя. — Първо, няма да изоставя приятелите си. Второ… — Тя преглътна и го изхвърли от мислите си. — Моментът е подходящ, не мислиш ли?

— Какво? — Озадачението на Халрад премина с писък на агония, когато Тото го прониза в гърба. Осоидът се изви към Тиниса и тя отскочи настрана, далеч от ръцете му. Той се задържа още миг на крака, подпрян на стената, вперил поглед в нищото. После политна и падна странично през прага на товарния отсек.

Тиниса се обърна към Тото, който зяпаше като истукан трупа в краката си. Каквито и чувства да го изпълваха сега, когато за пръв път отнемаше човешки живот, очевидно нямаха нищо общо с екстаза, изпитан от Тиниса в преддверието на Стенуолд.

— Имаш талант да подбираш момента — каза му меко тя. — Как се озова тук толкова бързо?

— Какво? — Той я погледна и се изчерви до ушите. — О, ами аз… казал бях на някои от механиците, че… такова… че те харесвам… и ако може да те наглеждат — довърши пресипнало Тото и отклони поглед.

— Много мило — усмихна се тя, с което само наля масло в смущението му. — Чу ли го какво каза, между другото, за онзи Талрик, който ни търсел?

— Че вече отиде да доведе Салма — обясни той. — Какво ще правим сега?

— Иди и ги доведи тук — каза тя. — Ако не друго, машинното и трюмовете ще претърсят най-накрая. Междувременно аз ще скрия трупа.

Че откри Салма да се изтяга в каюткомпанията, но не успя да го изненада с новината, която носеше. Той й посочи тримата осородни войници, които стояха навъсено до едната стена.

— Виждаш ли онзи грозния в средата? Дойде преди малко и оттогава тримцата очевидно стоят нащрек и чакат нещо. Няма съмнение, че ситуацията се е променила.

— Заради онзи, новия офицер — потвърди Че, която беше сменила робата си с дрехи, позволяващи по-голяма свобода на движенията — туника и бричове, чантата с вещите си беше преметнала през рамо, а мечът висеше препасан на кръста й.

— Вдигнали са ни мерника — отбеляза Салма и сви рамене. — А дали знаят с каква задача пътуваме за Хелерон, или просто се надяват, че ще ги заведем при Стенуолд, няма голямо значение.

— Но какво ще правим сега? — попита Че. — Не можем вечно да се седим тук, а и Тото смята, че ако се ядосат, могат да превземат кораба и да потеглят с него към Империята, или нещо подобно.

— Според обичаите на моя народ имаме две възможности — каза Салма с типичния си сарказъм, че и отгоре. — Едната е да извадя меча си и да тръгна на лов. Из целия кораб, от сянка в сянка. Да ги убивам по един и по двама, докато не ги избия до крак или сам не умра. Това е едната възможност.

Тя го зяпаше ококорено. По нищо не личеше да се шегува или да преувеличава. Явно говореше напълно сериозно.

— Правил си го и преди, така ли?

— Не — призна той. — Но други го правят най-редовно там, откъдето идвам. Било е честа практика по време на войната, така знам. — Той се протегна лениво. — Та това, с други думи, е дясната ръка. Не бива да се забравя обаче, че винаги съществува и планът на лявата ръка.

— Който е?