Империя в черно и златно

Тото заотстъпва бавно назад, докато главният инженер и осородният се договаряха. При първата възможност и без да привлече вниманието на новодошлите, той излезе от хангара и хукна презглава.

8.

Както Тиниса скоро откри, капитан Халрад имаше силно изразена слабост към бръмбарското вино. Мреше си да разклаща чашата, да отпива, да се жабурка и да вдишва с наслаждение букета от аромати, както без съмнение беше виждал да правят родните му аристократи. После я информираше колко хубава била тази конкретна реколта, макар собственото й небце да я окачествяваше като „овощарско вино“ — евтина напитка от лозята в западните провинции.

Тя, разбира се, се съгласяваше любезно с преценката му, а той й разказваше за живота в армията на осоидите. Или за живота в Империята. Което май беше едно и също.

— Но не е възможно всички да сте в армията — възрази тя. — Просто няма как.

— Всеки осороден е воин. Всеки мъж, имам предвид. Не съществува друга професия или занимание — каза й той.

— Ами занаятчиите? Учените?

— И те са преди всичко воини — обясни Халрад. — Ако не си воин, значи не си мъж, значи си същият като подчинените ни народи.

— А хората с важни умения? Не е възможно и те да са всичките в армията.

— Напротив, задължително е да са в армията — изтъкна той. — Да речем, че има някой външен човек, чиито специфични умения — тук й се усмихна — могат да бъдат полезни за Империята. Е, ние веднага го включваме в армията, в спомагателната, ако не в редовната, даваме му чин и всичко. Ако не си в армията, си никой. Все едно си роб, даже по-лошо.

— Гледаш ме така, сякаш смяташ, че и аз мога да бъда полезна за Империята — каза Тиниса с обезоръжаващо гласче.

— О, от тебе като нищо ще направим генерал — обеща той, после изсъска ядосано и едва не се задави с виното, когато някой потропа силно на вратата на каютата. — Какво има? — попита сърдито, отваряйки вратата. Един от войниците му стоеше мирно на прага и Тиниса мерна нещо ново, нещо сурово и неумолимо в изражението му.

— Трябва да дойдете веднага, капитане — каза войникът и побърза да добави, когато Халрад зина да възрази: — Капитан Талрик нареди.

Промяната в Халрад беше забележителна. От човек, който контролира нещата, той се превърна в човек, когото наблюдават под лупа. Тиниса остана очарована. Приближи се към него и попита:

— Какво има?

Войникът на прага я гледаше с нескрито омерзение.

— Ти остани тук — нареди й кратко Халрад. — Аз трябва да изляза за малко. За теб ще е по-безопасно, ако не напускаш тази стая.

После излезе, затвори вратата и Тиниса с изумление го чу да превърта ключа.

Че бе изгаряла от нетърпение да се покаже полезна по време на полета, а вместо това бездействаше и се отегчаваше. За нея нямаше нито място, нито цел. Тиниса се вясваше рядко, заета да флиртува с онзи офицер от осоидите, Тото беше потънал за постоянно в търбуха на кораба, а Салма, изглежда, участваше в някаква опасна игра с осородните войници. Вечно се оказваше под носа им, но някак винаги на публично място. И все им се усмихваше по онзи свой особен начин. Че се боеше, че накрая ще ги вбеси достатъчно и ще го убият, но всяка сутрин го заварваше жив и здрав в каюткомпанията.

По липса на друго занимание Че убиваше времето с малкото книги по рафтовете в общата стая или с медитация в своята каюта. Открила бе, че постоянният мек звук на корабния двигател й помага да се съсредоточи. Е, успяваше да влезе в някакво приблизително подобие на транс, но Изкуството на предците все така оставаше недостижимо.

Тото буквално влетя през вратата, като едва не я изтръгна от пантите. Уплашена до смърт, Че се хвърли към меча си в другия край на стаята.

— Голям проблем! — съобщи задъхано той.

— Ка?… — зяпна го Че.

— Още осоиди — обясни Тото. — Дойдоха с летало. Явно има нови заповеди.

— Което означава, че играта се е променила. — Тя стана и оправи дрехите си. — Какво мислиш?

— Мисля, че не можем да рискуваме, защото с новите стават единайсет. — После очите му се разшириха. — Достатъчно, за да надвият екипажа.

— Къде е Тиниса? — попита го тя.

— Не знам. Мога да я потърся.

— Тогава аз ще ида да намеря Салма. Трябва да решим какво ще правим.

Тиниса бързо установи, че освен ако не пробие някак дупка в стената и не се измъкне през нея на голия корпус отвън, единственият начин да излезе от стаята беше през вратата, която беше заключена.

Ако не беше паякородна, а бръмбарородна, сигурно щеше да е различно. Защото всяка бръмбарска девойка с фиба в ръка би отключила вратата за нула време, в това Тиниса почти не се съмняваше. Стигна дотам, че коленичи пред вратата и взе да наднича в малката ключалка, опитвайки се да си представи нарезите по метала, които по някакъв невъобразим за нея начин определяха дали вратата ще се отвори или не.