Империя в черно и златно

Въпреки това сигурно щеше да си пробва късмета, но приятелят му, така речовит допреди малко, сега го теглеше назад. Явно бяха нарушили сериозно заповедите си, прецени Салма, но пък осоидите хилядократно бяха доказвали едно — че е много лесно да ги провокираш.

Тези механици бяха хора практични. Както гласеше поговорката, опре ли до метал, за политика място не остава. След като се убедиха, че Тото си разбира от занаята, те го допуснаха с готовност до себе си, без да се интересуват от произхода му. За никого не беше тайна, че инженерите и механиците, изобщо всички занаятчии без разлика от степен и специалност, поддържаха затворено, почти окултно по своята природа общество, до което външни хора не се допускаха. И ето че Тото най-сетне вкусваше от него — десетина омазани с машинно масло, псуващи мъже и жени, за които пътниците бяха мрънкащ товар, а капитанът и екипажът — неизбежен орнамент. Самите те обаче работеха без почивка и държаха „Небесен“ във въздуха толкова сигурно, все едно го носеха на раменете си.

През тези няколко дни Тото беше един от тях и за пръв път в живота му никой не го гледаше накриво заради смесената му кръв, нито се правеше на свръхдобродетелен като демонстративно не обръщаше внимание на произхода му. Щом можеше да поправи бутало, да направи заварка и да продуха горивна тръба, значи беше един от елита с всички привилегии и отговорности, които носеше това. В крайна сметка не всички бяха бръмбарородни. Уморил се от бойни машини мравкороден ренегат отговаряше за централния двигател. Имаше ремонтен екип от мухоиди, чиито дребни тела и сръчни пръсти стигаха там, където по-едрите им колеги не можеха. А имаше и една жена, мелез като него, при това със същия произход — смесица от бръмбароид и мравкоид. Мравешката й половинка обаче идваше от светлокожото население на Тарк, така че с Тото изобщо не си приличаха.

На десетия ден от началото на пътуването, когато Хелерон вече се очертаваше на хоризонта, Тото и още неколцина механици бяха повикани в самия търбух на кораба, където той още не беше стъпвал. Там, между товарните трюмове, в корпуса на „Небесен“ зееше дупка като отворена рана. Прашната земя се мержелееше далечна през отвора, а товарната рампа на „Небесен“ се спускаше бавно в празното пространство под кораба.

— Какво става? — попита Тото.

— Качваме някого — обясни инженерът. — Пратеници най-вероятно. Виж, ето ги.

Тото примижа и наистина различи малка точица, която се приближаваше бързо. Скоро точката се превърна в летало с неподвижни криле. Летателните машини с неподвижни криле, така наречените фиксове, бяха нещо ново, бяха най-бързи, но много скъпи и лесно се повреждаха. Тото наблюдаваше с интерес приближаването на машината. Беше виждал такива и познаваше дизайна им — две крила, фиксирани високо в средната част на корпуса, самият корпус бе извит надолу като тяло на насекомо и с масивни стабилизиращи греди. Имаше само един двигател в задната част под прикрепен към корпуса катапулт, и ревът му се чуваше дори от това разстояние.

Корпусът беше от тъмно дърво и чак когато леталото зави паралелно с „Небесен“ и увеличи тягата си, за да не изостава от големия кораб, Тото видя резултата от спешно пребоядисване — неравни ивици в черно и златно по страните и крилете.

Леталото се клатушкаше и регулираше на прибежки скоростта си, опитвайки се да заходи към наклонената писта, в каквато се беше превърнала товарната рампа на „Небесен“. Инженерът до Тото изруга.

— Глупак смотан, така ли се вкарва летяща машина! Няма да забравя един идиот преди време, който реши, че най-добре ще уцели шлюза, ако заходи при пълна скорост. Мина през три стени, изхвърча от другата страна на корпуса при носа и после падна като камък, защото крилата му се бяха изкъртили.

Най-накрая пилотът съумя да изравни машината си с пистата, кацна с клатушкащи се нестабилно крила, рампата се прибра в корпуса на „Небесен“ и екипажът побърза да спусне капака на шлюза. Фиксът клечеше върху прибраната рампа и перката му постепенно забавяше въртенето си.

В търбуха му се бяха натъпкали общо петима осородни войници, но единият очевидно командваше парада. Скочи на крака още преди механиците да са обтегнали въжетата и стегите на рампата.

Офицерът ги удостои със студен поглед, без да задържа очи върху Тото повече, отколкото върху останалите. За него всички те бяха обикновени работници.

— Пратете някого при капитан Халрад, бързо — нареди той, — и му кажете, че капитан Талрик иска да говори с него.

Главният инженер, жена на средна възраст, скръсти ръце.

— Извинете, господине, нещо не ви чух. Казахте, че бихте искали да говорите с капитана на кораба, така ли? — Думите й прозвучаха учтиво и отегчено едновременно. Четиримата въоръжени войници зад гърба на капитана не бяха успели да я впечатлят и на йота.

Осородният офицер я изгледа с присвити очи, после разтегна устни в подобие на усмивка.

— Точно това имах предвид, разбира се — каза той и стъпи на палубата. — Хората ми с мен ли да дойдат, или ще ги насочите към сънародниците им, които вече са настанени на кораба ви?