Империя в черно и златно

Не би могла да го направи с цената на нищо — умът й просто нямаше как да възприеме идеята за ключалката, за връзката между завъртането на ключа и последствията от него, за неподвижността на вратата и причините за това. От всички стари, лишени от Умението раси, единствено паякородните благоденстваха и до ден-днешен, и то само защото намираха други хора, които да създават и управляват машините вместо тях. В домовете на паякочовеците имаше завеси, а не врати, сигурността се гарантираше от пазачи, а не от ключалки.

И сега заради ограниченията на ума си Тиниса се беше озовала в капан и не й оставаше друго, освен да проклетисва Халрад. Е, би могла да прерови стаята му, докато той реши да се върне за нея. Не откри нищо полезно, никакви запечатани заповеди, никакви тайни карти. Халрад за пореден път потвърди преценката й — беше глупак, който се движеше по утъпканите пътеки, и нищо повече.

Стори й се, че мина много време, докато глупакът се върне, но пък в заключената стая минутите се влачеха и усетът й едва ли беше точен. Когато ключалката щракна и вратата се отвори, Тиниса чакаше нащрек с ръка на рапирата. Готова беше да посрещне отряд войници, дошли да я отведат, но на прага се появи Халрад, съвсем сам, с разширени очи.

— Ела с мен — нареди й той.

— Защо? Какво става?

— Не ме разпитвай, жено. Просто ела с мен.

Посегна и я стисна за китката. Тя вече беше решила да му играе по свирката, иначе глупакът щеше да срещне стомана, а не нежната й кожа. Остави се да я повлече по коридора и по спираловидното дървено стълбище в далечния му край. На въпросите й, ту гневни, ту умоляващи, той отговаряше с мълчаливо поклащане на глава. Тиниса започна да се пита дали не е полудял. Държеше се така, все едно бягаше от чудовище, което само той виждаше. Препъваше се по стъпалата от бързане, а когато стигнаха до палубата с каюткомпанията, продължи да я влачи надолу, право към търбуха на „Небесен“, подминавайки стреснати механици и членове на екипажа.

— Капитан Халрад — пробва за пореден път тя, — кажете ми какво става!

Той се обърна към нея с лъснало от пот чело.

— Много хитро ме изработи ти мене — процеди яростно. — Да, изработи ме. През цялото време си знаела, че търся Стенуолд Трудан. Не си прави труда да го отричаш.

Сигурна беше, че лицето й е останало незасегнато от шока, но вътрешно изстина до кости. „Какво точно знае този тип?“

— Майстор Трудан? — попита тя.

— Познаваш го. Вече знам това. Видели са те с него в Колегиум. Капитан Талрик знае всичко за теб. Но прави ли те това шпионин? Не непременно. Може и да не си.

И тя разчете по лицето му неспособността му да повярва, че Тиниса е нещо повече от невинно момиче, забъркало се неволно в събития, върху които няма контрол. Ако приемеше другото, значеше да признае, че е бил заблуден и излъган, а това той не можеше да понесе. Остана й време да се усмихне наум. „Ние, паякородните, отдавна имаме репутацията на умели лъжци. Всички уж го знаят, но поотделно все така падат в капана.“

Уви, обземаше я неприятното усещане, че жертвата й е на път да прогледне. Каквото и да ставаше в главата му, ставаше в движение и го водеше до нови заключения.

— Ами приятелите ми?

Халрад тръсна гневно глава.

— Забрави за тях. Смятай, че вече са ги хванали. Талрик ще ги докопа и дано се задоволи с тях. Ти обаче си моя. По-добре да стои далече от теб.

— Кой е този Талрик? — попита тя, но той само я дръпна още по-силно за ръката, влачейки я през вътрешността на „Небесен“. Тиниса реши да го притисне още малко: — Щом и двамата сте капитани…

Халрад спря за миг, колкото да я погледне в очите.

— Ти не разбираш. Талрик е от Рекеф. Това всички го знаят.

— От кое?

— Не е твоя работа — сопна се той и я затегли отново. Профуча покрай поредния механик и внезапно двамата се озоваха в по-голямо пространство, различно от тесните лабиринти на машинните отделения, които бяха прекосили. И тук имаше някаква машина, от крилатите, която си клечеше невинно в средата на пода.

— Какво си намислил? — попита настоятелно тя.