Империя в черно и златно

Стиснал в ръка собствения си меч, Тото клечеше зад торбата си и чакаше, взирайки се в мрака.

— Кой си ти?

— Добър въпрос — чу се дрезгавият глас на непознатия. — Аз съм онзи, който току-що ти спаси живота. Това не ти ли е достатъчно?

— Не — твърдо каза Тото.

— Името Стенуолд говори ли ти нещо? — попита непознатият.

— И да ми говори, защо да ти вярвам? Вече… да се доверяваш на непознати… не води до нищо добро напоследък — успя да скалъпи най-после изречението Тото. Истината беше, че е уплашен до смърт, защото изобщо не виждаше мъжа, а съзнаваше, че самият той се очертава ясно на светлината откъм входа на тунела, също като осочовеците преди малко.

— Леярски щемпел, момче! — викна ядосано непознатият. — Добре де, щом искаш истината. Но слушай внимателно, защото няма да повтарям. Името ми е Скуто. Това поне Стенуолд трябва да ти е казал.

— Скуто?

— Звучи познато, нали?

Да, звучеше познато, но не беше достатъчно. „Леярски щемпел.“ Тази ругатня Тото я беше чувал от хелеронски занаятчии, дошли на обучение в Колегиум. Но това не означаваше нищо, защото в Хелерон местните явно не се гнусяха да помагат на осоидите. Ала пък беше занаятчийска ругатня и като такава заслужаваше някакво доверие.

— Добре — каза той и се изправи предпазливо. — Имам меч, да знаеш. И мога да го въртя. Но ако има някое… по-сухо място, където да идем, тогава… добре… — И метна на рамо окаляната си торба.

— Браво на момчето — долетя гласът на непознатия. — Върви след мен.

— Не те виждам.

— Не ти и трябва, просто върви напред. То друга посока и без това няма.

Таверната се казваше „Мерая“, точно като онази в Колегиум, където Стенуолд ги беше натоварил със злополучната им мисия. Беше на три ката по периферията, с високо централно пространство за летящите и въжена стълба за останалите. Приземният етаж беше открит от едната страна. Че и Салма седнаха там, на маса, от която да държат улицата под око.

За разлика от таверната в Колегиум, където се събираха предимно местни хора, близо половината от тукашната клиентела беше от мухородни, все едно бяха пренесли в Хелерон парченце от своя роден град Меро. Сградите в съседство също изглеждаха пригодени към дребния ръст и навиците на този народ, със заковани врати и прозорци на приземните етажи за сметка на други, избити високо в стените, а сигурно имаше и капандури на покривите.

Другите клиенти в таверната не изглеждаха склонни да задават излишни въпроси на двама бегълци, навярно от страх самите те да не станат обект на тяхното любопитство. Че видя бръмбароиди, паякочовеци, полуродни, както и неколцина представители на раси, каквито не беше виждала преди. На всички маси се обсъждаха търговски сделки, преговарящите хапваха, пийваха и се разтушаваха под звуците на цитра.

— Какво ще правим? — попита тя. Салма вдигна рамене. Обичайната му усмивка липсваше.

— Трябва да потърсим другите — настоя Че.

— Градът е голям — каза Салма. — Нямах представа, че съществуват толкова големи градове. Дори Шон Фор, сърцето на цялата Федерация, не е толкова голям. Цяла година да прелитам всекидневно над Хелерон, пак няма да ги видя, дори да са на някой покрив и да развяват байрак.

Че отвори уста, но бързо я затвори.

— Не че няма да го направя — поясни той. Гаврътна плитката купа с вино и я напълни отново от стомната, която съдържателят им беше донесъл.

— Трябва ни помощ — изтъкна Че. — Чичо Стен има свои хора тук, така че ако успеем да се свържем…

— Забрави за приятелите на Стенуолд — прекъсна я мрачно Салма. — Болуин също му беше приятел, а осите вече са го прилапали, както видя.

Че си спомни видяното и стомахът й се сви на топка. Остави купата си и се обърна да погледне Салма в очите.

— Салма, ще ти кажа нещо, което сигурно ще ти прозвучи много странно.

Това най-после съживи донякъде усмивката му.

— Че, ти винаги казваш странни неща.

— Салма, точно преди всичко да се обърка, погледнах към Болуин и той… — Сложи ръка на челото си. Изведнъж се беше почувствала уморена и уплашена. — Той… стори ми се, че… Той изглеждаше сякаш… — Стисна устни, ядосана на собствената си неспособност да облече в думи мисълта си. — Абе, не беше Болуин. За миг не беше той. Знам, че звучи налудничаво. Просто… не мога да го обясня. Не беше грим или маска, не беше и някаква нова форма на Изкуство, защото…

— Защото винаги разпознаваме Изкуството, дори да не сме го виждали преди — довърши вместо нея Салма. — Като онова нещо, което осоидите правят. Онова със светкавиците. Виж, това е Изкуство.

— А онова не беше. То… — Че потръпна. — Беше ужасно. Не знам какво беше. — Замисли се над думите си и изведнъж се почувства отвратена от собственото си „красноречие“. — Съжалявам, сигурно съм се объркала. Има по-важни неща…

— Трябва да е било магия — предположи Салма.

Че се засмя.

— Ами да, това трябва да е било. Магия.

Но той продължаваше да я гледа, кривата му усмивка още си беше там и Че скоро осъзна, че принцът не се шегува.