Империя в черно и златно

Преследваше ги осороден, същият, когото Че беше ранила. Крилете му се движеха толкова бързо, че се сливаха в петно, в очите му се четеше дива ярост, а двамата със Салма нямаше къде да избягат освен на някой от другите, също толкова открити за нападение от въздуха покриви.

— Сега какво? — изписка тя… и Салма я бутна през ръба.

Че падна върху навес от другата страна на покрива, продъни го моментално и се строполи с такава сила на земята, че въздухът излезе от дробовете й.

Магазинерът, мухороден на средна възраст, я гледаше от горе надолу и беше много ядосан.

— Бръмбари! — изсъска той. — Така и не се научихте, че мястото ви не е във въздуха!

Тя се изправи някак и вдигна глава, оглеждайки небето за осоиди. Засега такива не се виждаха. Плъзна поглед по улицата — Тиниса я нямаше никаква, Тото също.

Някой сложи ръка на рамото й и тя се завъртя, вдигнала меч да посрещне атаката. Салма улови навреме китката й и за миг двамата останаха да се гледат безмълвно в очите.

Че издиша мъчително заради болката в натъртените ребра.

— Войникът?…

— Няма го вече. — Приятно й беше да види, че дори той, дори Салма изглежда разтърсен от случката. — Хайде. Трябва да намерим другите, преди да ги е намерил врагът.

Щом стигна до следващата пресечка, Тото се обърна. Очакваше да види Тиниса, но и да беше там, тълпата я скриваше. Той се взираше трескаво в хората с надеждата да различи поне едно приятелско лице.

Откри нещо, но не каквото искаше. Двама мъже с наметала и качулки си пробиваха решително път през навалицата. Малкото, което видя от лицето на единия, го наведе на мисли за осородни.

Какво можеха да направят тук, на улицата, сред толкова хора? В главата му моментално се пръкнаха няколко възможности. На първо място — бърз удар с нож и свличащо се тяло, неговото. Безразличното, забързано по задачите си хелеронско гражданство не би забавило крачка, за да помогне на ранен чужденец, при това полуроден.

Приближаваха се като риби в плитка вода, а Тиниса все така я нямаше никаква. Обзет от много лоши предчувствия, Тото се обърна и хукна напред. Зад него се вдигна глъч — явно двамата с качулките също бяха ускорили ход. Бързо щяха да го настигнат — първо, той им отваряше път през навалицата, и второ, мъкнеше тежка торба и изобщо не го биваше в тичането.

Освен това не познаваше Хелерон. Това, разбира се, не го спря — той свърна на бегом по първата пресечка вляво и продължи да тича презглава, разблъсквайки безогледно изпречилите се на пътя му минувачи, без да обръща внимание на виковете, псувните и извадените тук-там ножове. Оставяше зад себе си разбутана диря, която всеки глупак можеше да последва и със завързани очи, но пък преследвачите му също трябваше да газят през нея.

— Спри! Крадец! — извика един от тях и хората взеха да се обръщат, вперили очи в мелеза и торбата на гърба му. Тото изскърца със зъби и затича още по-бързо или поне се опита, защото краката му вече даваха всичко от себе си. Солиден на вид мравкороден понечи да застане на пътя му, но Тото се приведе ниско, заби рамо в гърдите на мъжа и го събори на земята. После го прескочи, успя някак да не оплете крака и зави надясно в първата уличка, която се изпречи пред погледа му. Пресечката се оказа поредната мръсна и тясна алея, че и къса на всичкото отгоре. Пресичаше я друга, още по-тясна, и Тото свърна наляво.

В първия миг се уплаши, че е попаднал в задънена улица, после забеляза още по-тесен проход, покрит от издадените етажи на къщите. Друг изход нямаше.

Някой се криеше при входа на прохода — разкривена фигура с широко наметало. Тото се приведе отново с рамото напред, но в последния миг човекът хлътна в прохода и му махна, сякаш искаше Тото да го последва.

„В какво се забърках?“ Зад него все така ехтяха тежки стъпки и по липса на друг избор Тото се вмъкна в прохода с торбата напред — тикаше я пред себе си и не виждаше кажи-речи нищо от нея. Някой отпред викаше: „Давай, момче! По-бързо!“, гласът ехтеше влудяващо в дисонанс със собственото му дишане, с ехото от стъпките му и с виковете на преследвачите.

— Наведи се, момко, наведи се! — извряска гласът и без да мисли, Тото се хвърли ничком, озова се в локва мръсна вода и си удари брадичката на нещо остро в торбата.

Нещо профуча над главата му. Той погледна назад и видя силуетите на двамата си преследвачи при входа на прохода — единият стоеше на място, другият падаше. Когато черната сянка на втория се срина на земята, Тото видя арбалетна стрела, щръкнала гордо в тялото му.

Първият мъж се хвърли напред и огнен залп прогони мрака в тесния проход между сградите. Осородният явно се надяваше да свали с жилото си мистериозния стрелец, преди той да е запънал повторно арбалета си, но не би — миг по-късно нова стрела се заби право в гърдите му. Острият звук при попадението подсказа на Тото, че мъжът е с броня, но тя не му е помогнала особено. Още две стрели профучаха над главата му, едната удари осоида в рамото, другата в корема, и мъжът политна назад. Мечът му издрънча на паважа, а нападателят се строполи след него.