Империя в черно и златно

Огромното като пещера помещение наоколо им гърмеше и трещеше, сякаш в цеха не произвеждаха арбалетни стрели, а природни стихии. Зад привидния хаос обаче цареше ред в големи мащаби — редици от пещи, преси и шлосерски машини, които не спираха и за миг; непрекъснат цикъл на производство, в който всеки чифт ръце беше миниатюрна част от великата схема. Цялата тази мащабна операция, фактът, че някой е измислил и организирал всичко това, а после го е пресъздал на практика като един от цеховете на Елиас Продан, надхвърляше въображението на Че.

— Какво ще кажеш? — попита тя.

— Мислех, че вие, бръмбарородните, не държите роби — отвърна Салма. Обхождаше с поглед дългото, мрачно, шумно помещение и видяното явно не му харесваше.

— Роби ли? — възкликна Че. — Това не са роби.

— Сериозно?

Тя сложи ръце на кръста си.

— Да, сериозно. Тук са, за да изкарат прехраната си. Никой не ги принуждава, дошли са по своя воля. Говориш така само защото не разбираш какво изработват.

— По своя воля? — В дългото помещение имаше повече хора, отколкото можеше да преброи от един поглед. Стояха нагъсто пред работните тезгяси, почти рамо до рамо, и всеки повтаряше едно и също действие отново и отново. Някои работеха на стругове, други на преси. Отзад трети подхранваха редицата пещи, чието червеникаво сияние хвърляше повече светлина от покритите с мръсотия прозорци. Други изливаха разтопения метал в леярски форми, имаше и такива, които пилеха ръбовете на готовите миниатюрни отливки или ги вадеха от формите. Всеки работник отговаряше за малък фрагмент от производствения процес, с други думи, правеше едно и също през цялото време. Всички бяха погълнати изцяло от работата си, работеха с убийствено темпо, поемаха изделието от предходния чифт ръце, вършеха своето и го прехвърляха на следващия в редицата. Салма се питаше какво би станало, ако, пак по силата на свободната си воля, хората тук захвърлеха инструментите и откажеха да работят.

— О, я стига си се цупил — сопна му се раздразнено Че. — Явно във Федерацията нещата стават по различен начин. Това е промишленост, Салма. В Равнините работим така. Не е възможно да инвестираме три години в изработката на съвършения меч или нещо такова.

— Няма да остана тук — каза Салма. — Ще ви изчакам при вратата, където има въздух и светлина.

— Както искаш — отвърна тя. Беше му ядосана, но той задържа погледа й, преди да тръгне към изхода, и когато отново погледна към цеха, Че за миг го видя през неговите очи. Видя стотици отрудени хора и се запита доколко свободна е свободната им воля. Запита се колко от тях имат семейства на косъм от недохранването. Колцина бяха дошли в Хелерон с надеждата да преуспеят, а сега нямаха пари да се върнат по родните си места?

В далечния край на цеха бяха струпани сандъци с готова продукция, които един бригадир броеше съсредоточено и вписваше в тефтер. Всеки ден само тази фабрика произвеждаше стотици арбалетни стрели на цена, с която другите производители в Равнините не можеха да се конкурират. Въпреки това Елиас очевидно не беше доволен. Изглежда, някаква част от тази огромна машина изоставаше от общото темпо.

— Не ме интересува как ще го направите — чу го да се оплаква тя. — Наемете повече работници или накарайте тези да работят по-бързо, но в момента изоставаме с по пет компонента на сто, а поръчките се трупат. Искам оборотът за следващата десетница да е като този от предишната, а за по-следващата да е още по-висок.

Мравкородният бригадир кимна мрачно.

— Ще имам грижата.

— Добре. — Елиас се обърна към Че. — Е, харесва ли ти фабриката ми?

— Много е внушителна, чичо. — Използваше това обръщение вместо „братовчеде“, защото Елиас беше на възрастта на Стенуолд.

— А приятелят ти, той какво мисли?

— Ами, за него това е нещо съвсем ново — каза неангажиращо тя.

— Федерацията не е от големите ни клиенти и никога не е била. Ако питаш мен, там си падат малко сноби. — Елиас вдигна рамене. — Но това важи за всички Неумели раси. Държат нещата да се изработват ръчно по древни технологии, които отнемат адски много време, а после се чудят защо другите имат по-големи армии.

— Попита ли бригадира за Тото и Тиниса?

— Не е чувал за такива хора, но Хелерон е голям град… Извини ме.

В цеха току-що беше влетял пратеник, млад мухороден, чиито крилца пърхаха червени в сиянието на пещите. Кацна на скорост и буквално се хвърли в краката на Елиас.

— Майстор Продан? — Младежът едва си поемаше дъх.

— Аз съм. От тархейвънската делегация ли те пращат?

— Не, майсторе. Праща ме офицер Брикен при северозападната шахта. — Мухоидът му даде малък свитък и се дръпна настрана.

Елиас изпсува тихо под нос, разви свитъка и плъзна бърз поглед по съдържанието му. Когато вдигна очи към пратеника, лицето му се беше разкривило от едва сдържан гняв.

— Това ли е всичко? — повиши глас той. — Това ли е представата на Брикен за доклад?

— Той… — Пратеникът се дръпна уплашено назад. — Той моли да дойдете веднага и…

— Прочетох за какво моли. Има ли представа колко

струва

това? — Смачка свитъка на топка и мухородният се сви уплашено.