Империя в черно и златно

Вървеше бавно към челото на масата и чуваше тихото одобрение на присъстващите, които започваха да се чудят докъде точно ще й стигне куражът. Гангстерите бяха шарена смесица — бръмбароиди, мравкоиди, мухоиди, паякоиди, много полуродни и неколцина, чийто произход не можеше да определи. Независимо от расата си обаче, онези в челото на масата срещаха погледа й спокойно. Повечето имаха и белези между бижутата, значи бяха спечелили местата си с кръв и само с кръв биха ги отстъпили. Малцината, които нямаха вид на бойци, също я гледаха без страх и Тиниса предположи, че си имат застъпници или телохранители, които да вардят полезните им таланти. Занаятчии, счетоводители, шпиони и прочие, без съмнение. Хора незаменими за всяка организация.

Плъзна поглед към горния край на масата, към самия Синон. Той я наблюдаваше с неподправен интерес и Тиниса го стрелна с една от своите усмивки, за да покаже, че не я е страх от него.

Вдясно от Синон седеше Малия. Тиниса съобрази, че да предизвика нея би било проява на лош вкус, а и победата й в такъв двубой далеч не беше сигурна. Жената беше опазила мястото си от дясната страна на Синон, където всеки би могъл да я предизвика, и това доказваше, че хвалбите й не са били лишени от съдържание.

Отляво на Синон седеше истински гигант. Прав, главата му сигурно опираше в тавана. Кожата му беше мъртвешки бяла — не прозрачното бяло на албиносите, а восъчна, белезникава бледност, каквато Тиниса не беше виждала преди. Колкото и странна да беше кожата му, още по-странна беше долната му челюст — силно издадена напред и увенчана с огромни криви зъби, — а най-странни бяха ръцете му с костни шипове на палеца и показалеца, извити и дълги по двайсетина сантиметра всеки. Над плоския нос и чудовищната челюст очите му бяха малки и спокойни, а купата с вино гигантът държеше предпазливо в лапата си като да беше от стъкло. Явно беше нещо повече от мускулеста грамада, реши Тиниса. Жълтите му очи я наблюдаваха внимателно, претегляха я грам по грам и тя реши, че гигантът не е лъжица за нейната уста, поне на първо време.

„Спомни си Че и Салма. Спомни си за кого проливаш кръв.“ А ако се беше случило най-лошото и Империята вече бе сложила ръка на тях, то хората на Синон поне можеха да й послужат като оръдие на отмъщението. Тази мисъл вля огън във вените й. „Значи, за да пролея кръвта на много оси утре, трябва да пролея малко гангстерска кръв сега, така ли?“

Изтегли мълниеносно рапирата си, толкова бързо, че хората в съседство се стреснаха, но тя не посочи към тях, а към светлокожия мравкороден от Тарк, който седеше вляво от гиганта с кривите зъби. Мъжът скочи веднага и с готовност, която подсказваше, че има скрити козове, за които Тиниса не подозира. Приличаше на Адакс от дуелисткото общество в Академията, а на Тиниса отдавна й се искаше да поокастри малко раздутото му самочувствие. Е, мъжът срещу нея не беше Адакс, но и той щеше да свърши работа.

— Къде ще се бием? — попита тя.

— Как къде, тук — възкликна Синон с ленив жест. — Пред очите на всички ни. Все пак постарайте се да не тъпчете храната.

С демонстративна лекота мравкородният извади чифт къси мечове изпод масата. Ухили се на Тиниса, после хвърли поглед към другарите си. На масата имаше още трима мравкоиди от Тарк и погледът му се спря именно на тях. И тогава Тиниса разбра какви са скритите му козове — умът му щеше да е едно с техните по време на дуела. И да пропуснеше нещо, те щяха да го видят вместо него. С други думи, елементът на изненадата отпадаше от уравнението.

— С един меч няма да се справиш, а? — Изпита гордост от спокойния хумор в гласа си, макар вътрешно да я обземаха сериозни съмнения относно избора, който беше направила току-що. Грабна ножа за хранене до най-близката чиния и го претегли в лявата си ръка. — Е, това ще поизравни в някаква степен залозите.

Публиката я възнагради със спорадичен смях. Тиниса направи три стъпки назад и зае стойка — рапирата протегната напред, тъпият нож изтеглен високо назад, все едно се кани именно с него да нанесе смъртоносния удар.

Бойната им арена представляваше тясна ивица — три крачки на ширина и двайсетина по дължина — и Тиниса се надяваше, че по-дългото оръжие ще й даде предимство. Но противникът й не изглеждаше притеснен. Стоеше в края на „арената“, спокоен и видимо готов за бой.

— До първа кръв — предупреди ги Синон. — Досега денят беше мирен и не искам да ми го разваляте с трупове. Е, ако първата кръв се окаже и последна, какво пък? Нищо не може да се направи. — Полуродният млясна с устни. Явно беше от хората, които не отказват развлечения по време на вечеря. — Хайде, започвайте. Не ни дръжте в напрежение.

Тиниса нападна първа и едва не прониза противника си — две бързи стъпки, напад и острието на рапирата почти го достигна. Но агентите му в публиката го предупредиха навреме… той отскочи и нападна на свой ред.