Империя в черно и златно

— Винаги трябва да имате резервен план — подчерта Скуто. — Миналата година Стен ме прати с няколко момчета в Сарн. Нищо особено, ще си помислиш, щото мравкочовеците пазят поведение в последно време, но взе, че стана беля. Голяма беля. И ако не си бяхме уговорили място, където да се чакаме, можеше и до ден-днешен да се търсим взаимно. При това белята стана случайно, извадихме лош късмет и неволно се забъркахме в една работа, дето нямаше нищо общо с нас. Мистерите му проклети, чумата да ги тръшне дано.

— Какво е мистер?

— Не ти трябва да знаеш — обяви Скуто, а после побърза да добави: — Молецородна история, най-общо казано. На тях всичките им хлопат дъските. — Разрови с бодлив пръст чарковете на въздушната батерия.

— Майстор Скуто, не трябва ли да… направим нещо?

Скуто вдигна рошава вежда.

— Например какво, момко? Искаш да ходиш по улиците и да раздаваш листовки? Да се качиш на някой покрив и да ги викаш по име?

— Но…

— Ама Стен наистина ви е пратил без нужната подготовка — поклати тъжно глава шипородният. — Момко, добрият агент трябва да знае да чака. Моите хора вече работят по въпроса. Само ще им се пречкаме в краката, ако и ние тръгнем по улиците, най-много осоидите да хванат и теб. Леярски щемпел, момко, възможно ли е всичките да сте толкова неопитни в занаята? И кои всъщност сте вие? Клоуни ли, що ли?

— Просто студенти от Академията — отвърна Тото и вдигна рамене. — Колкото до майстор Трудан, едва ли е смятал, че ще се стигне до това. Не толкова скоро поне.

— Този човек използва Великата академия като свое лично опълчение — изръмжа Скуто. — Всичките ли сте занаятчии?

— По-скоро всичките сме дуелисти. Това е общото помежду ни. Колко ни бива като дуелисти е друг въпрос. Е, Тиниса и Салма ги бива. Другото момиче се казва Че… Челядинка, по-точно. Тя е племенница на Стенуолд. — Тото сведе поглед към ръцете си. — Надявам се… надявам се да е добре. Тя не е толкова корава като другите.

Скуто издаде неприятен звук и след кратко недоумение Тото го разчете като смях.

— Май си падаш по щерката на шефа, а? — отбеляза той. По-циничен намек Тото не беше чувал в живота си.

— Ами… такова… Малко. — Идеше му да потъне вдън земя. — Само че аз съм полуроден, нали, и…

— Знам, момко — кимна по-възрастният мъж. — Знам го, че и отгоре. Не биха ме пуснали и в най-евтиния хелеронски бордей, ако ще да бях от масивно злато с платинени дрехи. — Изгледа Тото от глава до пети със съчувствие, което не стоеше добре на кошмарната му физиономия. — Хайде да сменим темата, пък дано се разведриш малко. Тази твоя въздушна батерия… За оръжия, викаш?

— Нагнети ли се достатъчно въздушно налягане, може да бъде освободено в

избрана

посока. И силата е забележителна — обясни Тото. Определено имаше нужда да съсредоточи мислите си върху не толкова смущаващи теми.

Скуто кимна.

— Някога хващал ли си в ръце гвоздистрел?

— Само модели в Академията, но съм виждал как стрелят. Имаше демонстрация. — Въпреки болезнената празнина, която зейваше в стомаха му, сетеше ли се за Че, която скита самичка в Хелерон, този простичък разговор за механични неща беше като балсам за ума му.

Шипородният се ухили.

— Обожавам ги. Работят на същия принцип като твоята играчка, но вместо въздух под налягане използват заряд с огнепрах, който изстрелва снаряд, дълъг колкото пръста ти, и пробива стоманена чиния. Тряс! Голям шум вдигат, засичат често, а и с огнепраха шега не бива по принцип. Чувал съм, че ако се нагорещи прекалено, гвоздистрелът направо ти избухва в ръцете и си чао. Та, казваш, идеята ти е да използваш този бутилиран въздух като заряд за арбалетни стрели, така ли?

— Да, макар че ако снарядът е по-малък, ще се получи по-добре. Нещо от порядъка на гвоздистрела.

— Така, ще ти кажа и още нещо. — Усмивката на Скуто се разшири. — Има един тип, Балкус, дето ми се пише приятел от време на време. Ренегат от Сарн. Маниак на тема гвоздистрели. Преди да излезе на свободна практика, е бил в армията на Сарн. Та дойде той при мене миналата година. Искаше да бъзикна тук-там гвоздистрела му, за да е по-безопасен. Ще ти кажа какво направих. Удължих цевта, откъдето излизат снарядчетата — или гвоздеите, както им викат на жаргон, — и й направих вътрешна резба, спирална. Сега гвоздистрелът му пак засича като стой та гледай, ама когато стреля, обсегът му е двойно по-голям, без да губи от точността си. Дали същите подобрения няма да сработят и при твойта джаджа, как мислиш?

Тото превъртя идеята в главата си. Колкото повече я превърташе, толкова повече растеше вълнението му. Никой в Академията не беше вземал идеите му на сериозно.

— Ще сработят — каза той. — Ще сработят идеално.

— В такъв случай, докато малката армия на Скуто издирва приятелите ти, защо двамата с теб не седнем да си поблъскаме главите, пък току-виж сме сглобили нещо свястно.

Половинковата къща я прие неочаквано бързо. Неочаквано, защото Тиниса очакваше негодувание и дори отмъщение заради човека, когото беше убила. Но никой не й потърси сметка, дори сънародниците му. Явно го бяха забравили още щом се строполи мъртъв на пода.