Империя в черно и златно

Самата тя като нищо можеше да забрави за него. В последвалия порой от поздравления, запознанства, хвалби и покани, изглежда, никой не си спомняше, че новото й място на масата все още пази топлината на друг човек. Синон Поло̀вин не търпеше празни места. А и винаги имаше нови надежди, които идваха от улицата и мечтаеха да седнат на масата му.

По-късно той й даде два златни пръстена и брошка във формата на стоножка, захапала опашката си.

— Тези са за теб — обяви лаконично той.

— Повечето момичета биха се задоволили и с цветя. — Разгледа критично бижутата. Бяха тежки и груби като повечето дрънкулки тук.

Синон се отпусна отново на възглавницата до нея.

— Това не са символи на любов, мила ми измамнице. Просто твоят дял от нещата на Палус, след като взех онова, което ми се полага по право.

Опита се да види дрънкулките в друга светлина, да им прикачи някакво емоционално съдържание — наследство от мъртвия, плячка по правото на победителя или нещо такова, но не успя. Единствената мисъл, която изскочи в ума й, беше, че като стойност бижутата се равняват на повече пари, отколкото бяха тежали в кесията й някога, дори по цени на черния пазар.

Откакто седна на масата му, Тиниса чакаше кога ще се повдигне другият основен въпрос, кога Синон ще отвори дума за така наречения й дълг към него. Знаеше, че въпросът е неизбежен, но вече бяха минали един ден и една нощ от дуела й с мравкоида, а никой не споменаваше нищо за това. Беше поела невъобразим риск, за да си извоюва място толкова близо до челото на масата, превърнала беше студентските игрички на учебната арена в нещо много сериозно и опасно. „И го направих за Че и за другите.“ Повтаряше си го често, макар това да не го правеше истина.

Синон, разбира се, я покани в леглото си. Не че настоя — очевидно не ставаше въпрос за „такса“, която главатарят прибира от всички жени в Половинковата къща. Просто й даде да разбере, че проявява интерес, и накрая тя се съгласи. Важно беше да затвърди положението си в бандата, а така влиянието й върху главатаря щеше да нарасне. Пък и искаше да го разгледа, да види мраморната му кожа в целия й блясък. Синон разпалваше любопитството й, беше коренно различен от низвергнатите полуродни, които тя познаваше. Оказа се и по-вълнуващ любовник от онези — по-малко на брой, отколкото й приписваше мълвата, — които беше допускала в леглото си досега. Вълнуващ, защото беше по-възрастен от нея, беше опитен и беше опасен. Беше бандит и убиец и сянката му се беше проснала върху живота й. Лягайки с него, Тиниса слагаше ръка върху част от силата му и я контролираше. Игра, стара колкото света.

Въпреки това, докато беше с него, я споходи една неочаквана мисъл. „Дали и със Салма би било същото?“ И за миг се опита да оцвети мраморната кожа в златисто, да замени оттенъка на дъждовно небе с топлия цвят на летен ден.

Сега лежаха заедно в стая в таверна, подбрана от Синон, а десетина от биячите му стояха на пост в общото помещение долу. Отървал се от златото на мъртвеца, Синон отметна глава назад и затвори очи. Би могла да му клъцне гръкляна тук и сега, но подозираше, че Синон само се преструва, а всъщност е нащрек и я изпитва. Паякородните, в края на краищата, имаха определена репутация.

— Задължена си ми — каза той.

— А това не беше ли част от разплащането?

Той отвори очи.

— 

Това

беше между теб и мен, нали? Нещо, от което и двамата извлякохме полза. — За нейна изненада в гласа му се долавяше щипка негодувание. „Мъжете и тяхното его.“ Тиниса го погледна с усмивка.

— Значи съм ти задължена, така ли?

— Мила ми Тиниса. Ти оставяш у хората впечатлението, че няма да се задържиш дълго при нас, че по един или друг начин, по-рано или по-късно, ще ни напуснеш. Имаш си свой собствен път и аз не мога да ти се сърдя за това.

Тя вдигна въпросително вежда.

— Така е — продължи той. — Но си ми задължена, а дълговете трябва да се плащат. Аз държа правилата да се спазват. Въпрос на принцип… и на оцеляване. Задължена си ми заради човека на Малия, когото си убила, както и заради помощта, която поиска от мен. Ти избираш дали да ми се изплатиш наведнъж или на части.

— Наведнъж, ако е възможно — отговори тя, без да се замисля. — Не се обиждай.

— Честността никога не ме обижда — каза той. — Което не значи, че хора не са умирали заради нея по моя заповед. — Изражението му беше спокойно и искрено. — Върти ми се в главата една работа за теб, която ще изплати дълга ти изцяло, и когато я свършиш, ще ти кажа какво научихме за приятелите ти.

Сърцето й подскочи.

— Роднините на Стенуолд?

— Не, проучихме ги, но те не са виждали никого. Открихме друга следа, при това добра, но… Ще ти кажа, когато сме квит.

На вратата се почука тихо.

— Шефе — чу се гласът на белокожия гигант. — Долу има раздвижване.

— Слизаме — извика в отговор Синон, измъкна се от леглото и започна да се облича. Тиниса последва примера му, като плъзна за последно поглед по мраморната кожа на гърба му, преди да е изчезнала под туниката.

— И каква е работата, която искаш да ти свърша? — попита тя.