Империя в черно и златно

— Зависи как ще се развият нещата сега — каза той, но по тона му Тиниса заключи, че вече е взел решение.

В общото помещение долу хората му бяха на крак, настръхнали. Белият гигант издаваше мълчаливи заповеди, като вместо думи размахваше огромните си щипки в красноречиви жестове. Беше скорпионороден, както научи Тиниса, изгнаник от Ръбатата пустиня южно от Хелерон. Наричаха го Акта Барик.

— Готови сме, шефе — докладва той. Гласът му беше тих, скорпионоидът говореше бавно и внимателно заради огромните си щръкнали зъби. — Току-що ни съобщиха, че техният човек е тръгнал.

— Е, за какво става въпрос? — полюбопитства Тиниса.

— Нищо особено, просто официален начин за разрешаване на спор, така че всички да са наясно с резултата.

— Звучи нетипично за хора като вас — отсъди тя и Синон й хвърли развеселен поглед.

— Не съм казал, че е единственият начин, нито че е окончателният. — Огледа хората си и изрече с нетърпящ възражения тон: — Бойци, искам да се гордея с вас. — И толкова. Никакви речи за повдигане на бойния дух. Когато вратата се отвори, на улицата излязоха осмина и нито Синон, нито Барик бяха сред тях. Улицата пред таверната беше празна. На безопасно разстояние от двете страни се беше събрала тълпа.

— Барик не каза ли „техния човек“? — попита Тиниса. — Само един?

Синон кимна.

— Такава беше договорката.

— Но… осем срещу един?

Той й метна поглед, който не преливаше от оптимизъм, и тръгна към вратата.

Множеството се размърда. Хората бързаха да отворят път на някого, макар никой да не оповестяваше приближаването му. Явно глашатаи не бяха необходими. Осмината от Половинковата къща се напрегнаха и оформиха дъга да го посрещнат.

Най-после новодошлият се отдели от тълпата — висок богомолкороден със странно облекло. Зелен жакет със срязани от китката до лакътя ръкави заради костните шипове по ръцете му; бричове и ботуши в по-тъмно зелено. Златна брошка във формата на пресечен с меч кръг. Тиниса свъси вежди. Сигурна беше, че и преди е виждала този символ. За разлика от повечето богомолкородни дуелисти мъжът не държеше рапира. Вместо това на дясната му ръка имаше дълга до лакътя бронирана ръкавица със стърчащо от нея половинметрово острие.

Богомолкородният продължи бавно към центъра на широкия полукръг, описан от противниците му. Застана с отпуснати покрай тялото ръце, плътно прибрани крака и сведен към земята поглед.

— Оръжемайстор — спомни си най-после Тиниса. — Мислех, че вече няма такива.

Синон само изсумтя, без да сваля поглед от сцената на улицата. Тиниса продължаваше да не разбира — осмина срещу един, пък бил той богомолкоид, пък бил и оръжемайстор, каквото и да означаваше това. Противниците му бяха въоръжени с къси мечове, боздугани, кинжали; един дори имаше копие. Но от лицата им лъхаше неувереност. Чакаха някой друг да направи първия ход. Тълпата мълчеше в трепетно очакване.

Богомолкоидът вдигна въоръжената си ръка и я сгъна под особен ъгъл пред гърдите си, така че върхът на прибраното по протежение на ръката му острие да сочи към земята. И едва тогава вдигна поглед.

Един от мъжете изкрещя и осмината се нахвърлиха едновременно върху богомолкоида, шестима настъпваха от три посоки, а другите двама се издигнаха в полет, за да го нападнат от въздуха. След миг дуелистът изчезна от погледа на Тиниса, без тя да го види да помръдва дори.

А че беше помръднал, съмнение нямаше. Тиниса не го виждаше в мелето, но след миг двама от нападателите му отстъпиха със залитане. Богомолкородният затанцува сред останалите като зелена мълния. Стоманеният нокът на ръкавицата му цепеше въздуха на дъги. Мечове отскачаха с искри от него, а копието се счупи на две. С едно-единствено светкавично движение той перна през лицето най-близкия мечоносец, отклони удар с боздугана и разпра гърдите на притежателя му с все ризницата. Острието зави нагоре и се заби в слабините на един мухороден, спуснал се за атака с меч и кинжал. Късото острие се движеше като живо същество, като живо същество с криле при това. Водеше, а дуелистът го следваше, непокътнат. Стъпките му бяха толкова елегантни, толкова сигурни, все едно той и противниците му са репетирали битката за пред публика, повтаряли са хиляда пъти всеки ход преди да излязат за това единствено кърваво представление. Богомолкоидът се разхождаше през пороя от атаки, без да получи и драскотина.

Заби шиповете на ръцете си в раменете на един бръмбаророден, един, два, три пъти, преди още мъжът да е отвърнал на първия удар. Сетне острието звънна назад, където допреди миг дебнеше последният поборник на Половинковата къща, отблъсна връхлитащия в гръб меч, върна се на позиция и остави нападателя сам да се наниже на него, тласкан от инерцията си.

Секунди. Продължило беше броени секунди. Тиниса осъзна, че стиска с все сили дръжката на рапирата си.