Империя в черно и златно

Маркон Кростуейт, познат под името Маркон Дружето, стана от масата и подкани с жест хората си. На тях малко им трябваше и скоро помещението гръмна от енергични аплодисменти. Коленичилият пред Маркон мъж, един от по-малко незаменимите екземпляри на Синон Поло̀вин, се сви още повече. Беше мухороден мелез, обида сам по себе си, но Маркон, все още заслепен от успеха, беше в настроение да прояви великодушие. Пък и ако му отрежеше ушите и го провесеше през прозореца, кой щеше да иде при Синон и да каже на онзи петнист изрод колко щастлив е Маркон?

Свали ръце и хората му млъкнаха един по един. Чакаха да чуят какво ще им каже.

— Добре, човече грозно — поде той. — Скачай на кривите си пищялки, ако още те държат.

Мелезът се надигна, но главата му остана сведена ниско, присвит в очакване на удар, камшик или нож в гърба. „Това и заслужава, мръсният му дребен мелез“ — помисли си одобрително Маркон.

— Искаш да си ходиш, нали? Щото си си свършил работата и прочие?

Мелезът кимна едва доловимо.

Маркон хвърли широка усмивка към хората си.

— Но, друже, ти още не си ми благодарил за гостоприемството. А аз лошите маниери направо не ги трая.

Дребният мъж се размърда и измърмори нещо. Без да чака сигнал, един от хората на Маркон опря кинжал в рамото му.

— Благодаря ви, майстор Маркон — изрече с треперещ глас мъжът от Половинковата къща.

— Майстор Маркон кой? — сопна му се Маркон.

— Маркон Дру… Дружето. — Мелезът беше вдигнал рамене почти до ушите си в очакване на удара. Маркон изкриви устни с презрение.

— Ваш’та добра дружка Маркон Дружето — натърти той. — И ако твоят чичо Синон е мъдър човек, ще му кажеш, че трябва да върти малко повече бизнес със свойта добра дружка Маркон Дружето. Не е хубаво човек да забравя приятелите си заради едните парици. Тъй да му кажеш, чуваш ли?

Мелезът закима трескаво и Маркон се изплю с отвращение на пода.

— Изчезвай, плъх такъв. И кажи на Синон следващия път да изпрати някой по-чистокръвен, иначе ще отрежа неговите уши.

След като човекът на Синон изскочи на бегом от таверната, Маркон остави публиката да го аплодира още минута-две, после им махна да спрат.

— Богомолката идва ли да си вземе платата? — попита той.

— Идва и си отиде отдавна, майсторе — докладва един от хората му. — Не е много дружелюбен този тип.

— И адски скъпо взема — съгласи се разсеяно Маркон. — Но пак е по-добре да работи за нас, отколкото да го пуснем на свободния пазар. Нали го видяхте какво направи. Колко противници може да надвие според вас? Десет? Двайсет?

— Най-малко.

Маркон кимна.

— А и да не успее… поне ще сме се отървали от него, което е по-добре, отколкото да си смени приятелите, щото не сме му угодили нещо. — Той се отърси. Още един делови ден беше приключил успешно. — Забавлявайте се, приятели — насърчи хората си той. — Заслужихте си го. А аз ще се кача горе да се позабавлявам на свой ред.

Последното предизвика нова вълна от одобрителни крясъци и той спря на стълбите, за да приеме аплодисментите на хората си. Бяха му осигурили специална награда по случай победата — млада момичка, отскоро в града. Време беше Маркон да се сприятели и с нея.

Нахълта в стаята и я завари да го чака в леглото. Един слуга донесе стомна с вино и две купички, после излезе заднишком, като се покланяше доземи.

— Днешният ден — обяви Маркон — ще се помни дълго в територията. — Удостои момичето с най-хубавата си усмивка, толкова бяла, колкото беше по силите на най-добрите майстори в занаята. Девойката беше паякородна, при това истинска красавица.

— Съблечи ме — нареди й Маркон.

Тя стана от леглото, мина зад него и смъкна сръчно робата и туниката му с една ръка. Пръстите й бяха хладни, спокойни. Той разкърши рамене, все още атлетични въпреки десетилетието лесен живот, и се обърна към нея.

— А сега, момиче… — започна той, при което тя го прониза в корема и му сряза гърлото все едно го бяха планирали заедно.

Тиниса гледаше как кръвта му попива в покривката на леглото и размишляваше върху живота си досега. Напушваше я истеричен смях, толкова глупаво беше всичко. Затова ли беше учила толкова години в Академията, затова ли беше държала изпити по философия, история и хуманитарни науки — за да намери истинското си призвание тук, на хелеронските улици? И какво призвание само! Фигура върху игрална дъска, инструмент за натиск, негласната сянка, каквито всички властници използваха и от които се страхуваха.

Стана толкова лесно, точно както беше предсказал Синон Поло̀вин. Самата тя не вярваше, че ще се поучи, но… ето я тук.

Питала се бе, чисто теоретично, дали ще е в състояние да убие човек, който не заплашва пряко живота й. Дори си беше подготвила аргументи, които да подсилят решимостта й. Той беше гангстер в края на краищата. Беше убиец и работодател на убийци. Видяла беше подписа му на окървавената улица. Отстранявайки го от картинката, Тиниса щеше да направи услуга на света или нещо подобно.

Главатарят на Гостоприемците беше мъртъв.