Империя в черно и златно

Улучила го беше арбалетна стрела. Арбалетните стрели бяха тежки и с оребрена глава, която дори броните невинаги успяваха да спрат, и молецоидът беше извадил истински късмет, защото стрелата само го беше забърсала, изоравайки две паралелни бразди в кожата му. Ако се съдеше по ъгъла на браздите, стрелецът е бил на земята и е стрелял във въздуха. Раните бяха с разръфани, неравни краища и молецородният се сви инстинктивно, когато Че започна да промива кръвта, почти черна на фона на сивата му кожа.

— Мога да… — Само при мисълта за това ръцете й се разтрепериха. — Бих могла да те зашия… ако искаш. Мога и да донеса малко алкохол, за да почистя добре раната.

— Огън. Гореща вода — процеди той. А после добави: — Моля.

Че се изправи, а той притисна отново ръка към раната.

„Не би трябвало да правя това. Елиас Продан много ще ми се разсърди.“

„Но чичо Стенуолд би одобрил.“

— Ти се скрий в кьошето — каза му тя. — Аз ще видя какво мога да направя.

Оказа се по-лесно от очакваното. Двамата слуги си имаха предостатъчно работа, а и още бяха разстроени заради събитията от предната нощ. Че на бърза ръка се измъкна от къщата с игла, тънко влакно от свински черва, бутилка от най-хубавото бренди на Елиас и метална кофа с гореща вода.

Когато влезе в конюшнята, помисли, че молецоидът е избягал, после — че са го хванали, но след миг той се появи откъм сенките, уверил се, че е тя, а не някой от пазачите. Че се замисли за странното, крехко доверие, което се беше породило между тях.

Молецородният седна, а Че почисти иглата и влакното във врялата вода, после ги поля с брендито.

— Защо правиш всичко това? — попита изведнъж молецоидът. Че се стресна от звука на гласа му, толкова близо до ухото й.

— Вече ти казах, че…

— Не ми разправяй легенди за чичо си Стенуолд — прекъсна я той. — Кажи ми истината.

За да избегне въпросите му, Че побърза да премине към шевовете. При първото забиване на иглата молецоидът се напрегна, после стисна юмруци до побеляване.

— Студентка съм във Великата академия — обясни тя, докато затваряше внимателно раната. — А там ни учат, че думите, а не насилието са най-добрият начин да се реши един спор. Защото постигнатото с меч съгласие е временно, а разумните аргументи са основа за трайно разбирателство. Така поне ни учат в Академията. — Зае се да върже влакното на първата рана. Не беше най-безупречният шев на света, но щеше да свърши работа. — Не ме е страх от теб. — Което не беше съвсем вярно. — Ти не си ми враг. — С втората рана се справи по-бързо. Молецородният мълча през цялото време, както и после, докато Че бинтоваше несръчно зашитите рани с ивици, които откъсна от ръкава на дрехата си. „Ще кажа, че съм се закачила на пирон или нещо такова“ — реши тя. Чак след като приключи и вдигна поглед, разбра, че молецоидът я е гледал неотклонно от горе надолу със сивото си, безизразно лице.

— Преди не си бях имал вземане-даване с бръмбарородни — започна той. Коленичила до него, Че изведнъж се почувства несигурна и смутена. — Надявам се, че не всички са като теб.

— Защо? — попита тя, но той се беше обърнал към кофата с изстиваща вода и пускаше в нея някакви билки със стипчив аромат. Кинжалът се беше появил отново в ръката му и Че изтръпна за миг, но той просто разбърка водата с острието.

„Можеше да ме убие.“ Можеше да забие кинжала си във врата й веднага щом тя приключи с превръзката. Ядоса се на себе си, задето не е съобразила опасността, почувства и жалко облекчение, че молецоидът не й е посегнал.

— Защото съм воювал с твоята раса, убивал съм хора от твоята раса, а не ми се иска някой като теб да ми тежи на съвестта. — Гласът му беше равен, безстрастен. Откъсна парче от разпраната си вече туника, натопи го във водата и го притисна към раната почти без да го изцежда, така че билковата настойка да попие в превръзката.

— Убивал си хора от моята раса?…

Той я изгледа остро.

— За да не ме убият те — обясни простичко той. — Мисля, че е очевидно. — Каквото и да беше сложил във водата, явно щипеше ужасно, защото лицето му се изкриви от болка. — Имаш ли си име, бръмбарско дете?

— Челядинка — каза тя. — Челядинка Трудан. — Молецоидът вдигна вежда, както можеше да се очаква. — Нищо му няма на името ми — продължи намръщено тя. — Викат ми Че.

Той мълча дълго, преди да се представи:

— Аз съм Ахеос и ти благодаря. Поличбите предупреждаваха, че снощната акция няма да завърши според очакванията ми. Благодаря ти, че се намеси и ги потвърди.

— Поличби?… — възкликна тя. — Участвал си в набега заради някакви си поличби?

— Не, въпреки тях. — Той натопи отново парцала във водата. — А ти какво ще правиш сега?

— Ще се върна в къщата и ще се опитам да забравя, че това изобщо се е случвало — заяви твърдо тя, макар да знаеше, че дълго ще помни Ахеос. Отдавна стоеше на колене и краката започваха да я болят. Размърда се и той й подаде ръка да й помогне.

Че не пусна веднага ръката му, дори след като се изправи. Имаше мазоли на необичайни места и тя предположи, че е заради редовното боравене с арбалет.