Империя в черно и златно

За миг и двамата замръзнаха. Че беше извадила меча си почти докрай, заела беше и дуелистка стойка с превито коляно. Молецоидът стискаше дълъг кинжал в едната си ръка, с другата се държеше за хълбока. Лицето му беше издължено, кожата — сива, тъмната му коса беше подстригана съвсем късо, оформяйки триъгълник с остър връх в средата на челото и високи дъги към слепоочията. Очите му бяха издължени и бели като на слепец. Че прецени, че са долу-горе на една възраст. Е, може и да беше с година-две по-голям от нея, но не повече. Прецени и следното — че ако той не я заплашваше с нож, а тя не го заплашваше с меч, сигурно би го сметнала за истински красавец.

Но най-голямо впечатление й направи друго — че още не я е нападнал. В крайна сметка тя беше слаб противник и това си личеше от пръв поглед — млада бръмбарородна жена, пълничка, с изопнато от шока лице и недоизваден от ножницата меч. Той от своя страна сигурно беше опитен боец, взел участие в нощното нападение и омърсил ръцете си с кръвта на такива като нея. Но ето че молецородният я гледаше предпазливо и в неговите очи Че беше боец, който представлява заплаха.

Дребен беше като повечето молецоиди — и на ръст, и като телосложение. Но в стойката му се усещаше концентрация, която подсказваше бързина при атака. Устните му помръднаха и Че се запита дали това не е знак, че най-после е решил да нападне.

По светлата му туника имаше тъмни петна. Нещо тъмно лъщеше и по ръката, с която притискаше хълбока си. И тогава Че разбра защо го е заварила тук.

На вратата зад нея се потропа силно и това едва не стана причина Че и молецоидът да се счепкат най-сетне, защото натрупалото се напрежение изби като гейзер. За част от секундата молецоидът скъси разстоянието с две крачки и вдигна високо кинжала си. Нейният меч пък най-сетне излезе от ножницата. Впиха погледи един в друг.

— Какво? — извика тя. Гласът й прозвуча разбираемо напрегнат.

— Проверяваме района около вилата, госпожице — извика отвън един от пазачите. — Може някое от онези копелета да се е вмъкнало тук.

Очите на молецородния се разшириха.

— Аз… — започна Че. Той я гледаше и думите сами спряха в гърлото й. Имаше нещо в главата й, ръчкаше там и се мъчеше да повлияе на решението й. — Аз не…

Гледаше в тези бели, плитки очи и усещаше натиска на волята му, отчаяния му опит да я спре, преди да е отговорила. Зъбите му се оголиха бавно от вътрешното напрежение. Явно беше някакво Изкуство на молецородните, осъзна Че, някаква форма на тяхното Изкуство на предците.

И тя призова докрай решимостта си. След миг усети как хватката му върху съзнанието й отслабва. Може да беше заради неговата рана или заради нейната решителност, но така или иначе Че тръсна рязко глава и се освободи от пипалата му.

— Госпожице? — извика притеснено пазачът отвън и тя отвори уста да отговори. По лицето на молецородния се разля спокойствие, той прехвърли тежестта си на задния крак и стисна здраво кинжала пред гърдите си. Щеше да се бие, разбра Че, и щеше да умре пред очите й миг след като пазачите влезеха през прага.

Помисли си за Салма.

— Е, тук определено няма никой — отвърна тя. Казаното прозвуча фалшиво дори в собствените й уши. — А сега ме оставете да се измия най-после!

— Добре, госпожице — отвърнаха й през вратата. Не беше за вярване, но пазачите очевидно се бяха вързали на лъжата й. След миг се чу и тътрене на крака — отдалечаваха се от конюшнята.

През цялото това време Че не беше отделила и за миг погледа си от очите на противника. Не долови благодарност в тях, само нещо като любопитство.

— Ако искаш да се бием, давай — каза му тихо тя. — Иначе… — Не довърши, защото не знаеше как.

— Иначе какво? — попита той. Гласът му беше мек, изговорът — точен до съвършенство.

Тя продължи да го гледа. Мечът натежаваше в ръката й.

Той си пое дълбоко дъх и явно го заболя, защото присви очи. После затъкна кинжала в колана си.

— Изглежда съм твой пленник — Погледът му беше предизвикателен, безкомпромисен. — Какво смяташ да правиш, бръмбарско девойче?

Тя прибра на свой ред оръжието си. Нямаше никаква представа какво смята да прави. На всичкото отгоре сега се страхуваше от него повече, отколкото когато кинжалът беше в ръката му. Той беше пришълец от друг свят, от някаква стара детска приказка.

— Аз… за пръв път си имам вземане-даване с молецоид.

Погледът му не се промени и на йота.

— Е, сега си имаш.

— Искаш ли да погледна раната ти? — предложи тя почти автоматично, водена навярно от хуманността, която им втълпяваха в Академията. Молецоидът веднага стана подозрителен, дори посегна към дръжката на кинжала си. Че продължи: — Виж, ако ти мислех злото, щях да извикам пазачите. — После се сети за нещо, което можеше да обясни действията й на самата нея, а дори и на него. — Един от вашите лекари веднъж помогна на чичо ми Стенуолд. Да приемем, че изплащам старо задължение, става ли?

Той седна тежко на една бала сено и свали лявата си ръка от раната. По дланта му лъщеше кръв и Че преглътна шумно. Беше изкарала курс по първа помощ в Академията. Взе пълното до половина ведро и коленичи до ранения.