Империя в черно и златно

Затова Ахеос изчака търпеливо войниците и пленниците им да си тръгнат. Чакаше и наблюдаваше. От време на време по някой патрул от бръмбарородни обикаляше двора, но никой не се сети да погледне в конюшнята, а и да бяха погледнали, нямаше да го видят сега, когато силата му се беше завърнала.

Небето постепенно притъмня, а тъмният силует на планината скри преждевременно слънцето. Ахеос се разкърши. Раната на хълбока му се обтегна болезнено. Реши, че сигурно би могъл да се справи, да прелети поне част от разстоянието и да се скрие някъде в планинското подножие далеч от кариерата. Изчака да се стъмни, измъкна се от конюшнята и застина на място.

Някакъв човек пресичаше двора пред къщата. И този беше бръмбаророден. Ахеос стоеше неподвижно в сенките на конюшнята и мъжът не го видя. Беше едър бръмбароид с широка талия, облечен в изтъркани кожени дрехи като повечето машинни жреци на расата си. Потропа тихо на вратата. После се огледа и погледът му се размина на косъм с Ахеос. Молецородният беше приятел със сенките, а и усещаше, че бръмбароидът се оглежда за нещо друго, очаква нещо повече. Преди вратата да се отвори, мъжът хвърли продължителен поглед в посоката, от която беше дошъл.

— Да? — чу се тънкият глас на слугата.

— Елиас Продан вътре ли е? Трябва да говоря с него — каза едрият мъж.

— Ще проверя, господине. От мините ли идвате?

— Не. Кажи му, че го търси Стенуолд Трудан.

Слугата очевидно знаеше името, защото застина за миг, а после побърза да се шмугне в къщата, изричайки в скороговорка:

— Ще кажа на господаря.

Вратата се затвори. Стенуолд Трудан се огледа отново. Личеше си, че е на нокти. Явно нещата не се развиваха според очакванията му.

„Стенуолд Трудан?“ Споменът връхлетя молецородния с известно закъснение, но и с голяма сила. Ами да,

тя

го беше споменала — името на чичо й, който преди време бил излекуван от молецороден. А и нейната фамилия беше Трудан, нали? На Ахеос бръмбарските фамилни имена му звучаха еднакво — Трудан, Продан, Ко̀вач, все от този сорт. „Но май наистина беше Трудан…“

Ето че се изправяше пред още един избор. Ахеос разкърши рамене. Ако можеше да лети и нещата тръгнеха зле, щеше да избяга лесно, но ако не можеше…

Вратата се отвори пред плещестия бръмбароид. Ако Ахеос се раздвижеше сега, щеше да се разкрие — щяха да го видят и слугите, и пазачите.

Въпреки това се раздвижи, бърз като мълния, и отвори уста да извика.

А после нечия ръка го дръпна силно за яката отзад, изви я и едва не го задуши. Под брадичката му цъфна връх на блещукащо острие.

Синон я беше пратил на кофти място — лъхаше на беднотия и враждебност, точно както я беше предупредил главатарят на Половинковата къща. Тиниса не сваляше и за миг ръка от дръжката на рапирата си. Имаше чувството, че я следят стотици погледи от всички посоки. Тук тя беше чужда и нежелана, факт, който местните не си правеха труда да крият.

Накрая забави крачка и вдигна монета във въздуха пред себе си. Държа я така известно време, докато едно мухородно момче на дванайсетина години не се престраши и не дотича при нея. Имаше кинжал на кръста си и ръката му лежеше на дръжката, имитирайки собствената й стойка, а очите му я гледаха храбро от долу нагоре.

— Какво искате, госпожице? — попита момчето. Очите му току се стрелкаха към монетата, макар да беше само керамична тритинка.

— Скуто търся — каза тя и видя, че името му е познато. — Къде е той?

Момчето облиза устни, после посочи към една колиба, която не се различаваше по нищо съществено от останалите. Тиниса пусна монетата в шепата на момчето и го задържа с жест, преди да си е плюло на петите.

— Ще ти дам още толкова, ако му кажеш, че съм тук. Кажи му, че повереницата на Стенуолд го търси. Запомни ли?

Момчето кимна и тя го удостои с усмивка.

— Браво, ще стане пратеник от теб. Хайде бягай.

И момчето хукна към бараката. Очите продължаваха все така да я следят — откъм сенките между сградите, откъм тесните пресечки. Претегляха я, чудеха се дали си струва риска да й направят „митническа проверка“. Тя на свой ред излъчваше презрение, толкова всеобхватно, че дори не си правеше труда да отвръща на погледите им.

След миг момчето се показа на прага на бараката и й махна да се приближи. „Започва се.“ Синон като нищо можеше да й е устроил капан. Главатарят на Половинковата къща беше преди всичко бизнесмен, а бизнесът иска жертви и той несъмнено би пожертвал Тиниса, макар и неохотно, ако сметнеше, че отказът й да работи за него застрашава организацията му. Напрегната отвътре и спокойна отвън, Тиниса тръгна напред, сякаш целият свят беше в краката й.

Някакво същество излезе от бараката. Покрито беше с наметало в огромната си част, но релефът му навяваше мисли за контрабандист, който крие насекоми под плаща си. Лице, което в първия миг Тиниса взе за театрална маска, я зяпаше злобно. В деформираните си ръце привидението държеше арбалет. Тиниса се зачуди дали би могла да избегне първата стрела и да го нападне преди да е презаредил. Реши, че навярно би могла…

Зад него…