Империя в черно и златно

Зад него стоеше Тото и я зяпаше. Като го видя, Тиниса буквално се разтрепери от облекчение. Фактът, че някой от приятелите й е оцелял в този алчен град, й се струваше невероятен. Досега не си беше давала сметка колко слаби са били надеждите й да ги открие живи и здрави.

— Тото! — викна тя и понечи да се втурне към него, но грозникът вдигна заплашително арбалета си.

— Я да не мърдаш — извика той. — Нито крачка, инак ще си имаш работа с тоз красавец, дето го държа.

— Тото, какво става? — попита тя. Пристъпила беше крачка напред, а ръката й се върна инстинктивно върху дръжката на рапирата. Грозникът стреля без повече предупреждения и тежката стрела се заби в спечената пръст пред краката й. Тиниса се напрегна, готова да нападне, но незнайно как арбалетът вече беше презаредил и в улея му проблясваше нова стрела.

— Питай я — тросна се на Тото грозникът и приятелят й преглътна шумно.

— Тиниса — извика той иззад мъжа с арбалета. — Как се казваше твоят противник в мача ни срещу „Раковината“?

— Какво? Тото, какви ги дрънкаш?

— Много е важно да ми отговориш, повярвай ми — настоя той. — Тиниса, моля те. — Междувременно грозникът с арбалета се напрягаше все повече. Сметките й как ще го намушка преди той да е презаредил отдавна не бяха актуални.

— Бих се срещу Селадорис — отговори навъсено тя. — Ти се би срещу Адакс от Тарк и завършихте наравно. Счупи му носа. А сега ще ми кажеш ли какво става?

Облекчението и на двамата беше очевидно. Грозникът наведе арбалета и отпусна тетивата. Тиниса тръгна предпазливо напред, а Тото забърза да я посрещне. Стори й се, че се кани да я прегърне, щото нали бяха приятели, които са се изгубили, а сега се намират, но в последния момент смелостта му изневери и той се задоволи да й подаде ръка.

— Толкова се радвам, че си добре — възкликна той. — Чувствах се ужасно… задето те зарязах там.

— Зарязахме се взаимно, всичките — каза тя. — Да се надяваме, че Салма и Че са се справили поне толкова добре, колкото ти и аз.

Той увеси глава, макар в думите на Тиниса да нямаше и грам обвинение.

— Това — той посочи грозника — е Скуто, човек на Стенуолд.

Отблизо Скуто изглеждаше дори по-зле, отколкото от един арбалет разстояние. На всичкото отгоре се хилеше похотливо.

— Влизай, влизай — покани я. — Бая имаме да наваксваме с теб, моме.

— Не разбирам — промълви тя, след като я зашеметиха с историята за смъртта и необяснимото възкресение на Болуин.

— Срамота. Аз пък реших, че ще схванеш на секундата, щото си паякородна и прочие — захили се Скуто. — То това си е по вашата част, нали, да се разхождаш насам-натам под чуждо лице.

Тя го стрелна с кисел поглед, но резултатът от усилията й беше колкото от плюнка срещу вятъра.

— Откакто се помня, живея в Колегиум, така че не съм в крак с последните козметични моди в Селдис.

Скуто вдигна рамене.

— Не е голяма загуба.

— Но все пак разбираш защо те питах онези неща, нали? — вметна Тото.

— Май да. — Тиниса огледа намръщено множеството механични неща, които загрозяваха интериора. — Тук сигурно се чувстваш като у дома си, Тото. Направо в свои води.

— А с теб какво стана? — попита той. Тиниса отвори уста да му разкаже за… за Половинковата къща, за гангстерите, за убийствата. Макар и само за секунда се почувства горда от всичко, което беше постигнала след последната им среща.

Но после го погледна в лицето и си спомни кой е той, коя е тя и откъде идваха. В Колегиум престъпниците не се хвалеха с делата си, а ги пазеха в тайна. В Колегиум законът беше над всичко и убийците не се разхождаха спокойно по улиците.

— Ами оцелях — отвърна тя. — По един или друг начин. Е, къде са Че и Салма?

— Най-достоверна изглежда информацията, че са отседнали при някакви роднини на Стенуолд — каза Скуто.

— Но аз ги търсих там и ми казаха… — Само че го беше казал Синон, разбира се. Тиниса не ги беше питала лично. Може би в крайна сметка Синон наистина я беше излъгал.

— Че не са ги виждали, да — довърши вместо нея Скуто. — И на моите момчета са пробутали същото.

Тиниса кимна с облекчение.

— Само че аз открих очевидци — продължи Скуто, — които са мернали млад мъж с крайно екстравагантна роба и жълта кожа да влиза в къщата. Гаранция няма, но описанието май пасва на вашия човек, още повече, че с него е имало бръмбарородно момиче с боядисана коса. Онези обаче твърдят, че не са ги виждали.

— Може би просто ги е страх осите да не ги намерят — предположи Тиниса.

— Е, Стенуолд ще стигне до дъното на историята, това поне е сигурно. — Тази перспектива, изглежда, не го радваше особено.

— Стенуолд? Той тук ли е?

— Пристигнал е в Хелерон днес — потвърди Тото.

— Неколцина от моите момчета се срещнаха с него на обичайното място и му казали кое как е — обясни Скуто. — Исках да дойде тук, но той прави нещата по своя си начин, както винаги. Разчита на мен само защото още не е измислил начин да бъде в два града едновременно. Тръгнал сам да задава въпроси, така че нямам представа къде е в момента.

— Но… Осоидите го търсят под дърво и камък — изохка Тиниса.