Изгубеният град

Постави го на главата си и той прилепна плътно над кожения авиаторски шлем. Металният

шлем беше необикновен. Предната му част имаше формата на човешко лице с мустаци и

орлов нос, които напомняха на самия Фошар. Вдигна го над челото си, понеже ограничаваше

видимостта му.

Облакът изтъняваше и през стените му заструиха слънчеви лъчи. Фошар премина през

димните дантели в края на облака и излезе на дневна светлина.

„Авиатиците” кръжаха под него като стадо гладни акули около потъващ кораб. Щом го

забелязаха, започнаха да се издигат нагоре.

Водещият „Авиатик” се плъзна под самолета на Фошар и зае позиция в обсега на оръжията си.

Фошар подръпна колана, за да се увери, че е стегнат, и рязко вдигна носа на самолета, за да се

изкачи нагоре за голям обратен лупинг.

Висейки надолу с главата от кабината, той мислено благодареше на френския си инструктор,

който го научи на тази маневра за изплъзване. Завърши лупинга и изравни самолета, застанал

вече зад „Авиатиците”. Откри огън срещу най-близкия от тях, но онзи се измъкна, като се

спусна рязко надолу.

Фошар го последва плътно зад опашката, наслаждавайки се на ролята си на ловец.

„Авиатикът” изравни и направи остър завой, като се опита да мине отзад. Но Фошар не му

даде място за маневрата и самолетът полетя право към долината.

Фошар пестеше амунициите си и стреляше с къси, пестеливи откоси. „Авиатикът” пред него

извиваше ту наляво, ту надясно и куршумите минаваха встрани. Самолетът се опитваше да

стои под Фошар и смъртоносната му картечница. Фошар стреля пак, но „Авиа-тъкът” отново се

спусна надолу.

Двата самолета се носеха със скорост от сто и петдесет километра в час на не повече от

петнайсетина метра над земята. Стада от ужасени крави се пръскаха като разпилени от вятъра

листа. Извиващият се „Авиатик” все успяваше да се изплъзне от мерника на Фошар. Въртящите

се очертания на земята допълнително го затрудняваха да се прицели.

Пред очите му се сливаха ливади и ферми. Къщите ставаха все по-нагъсто. Отпред, където

долината се стесняваше, се виждаха покривите на град.

„Авиатикът” следваше извивките на реката, която течеше през долината право към града.

Пилотът летеше толкова ниско, че колесникът почти докосваше водата. Стар каменен мост

пресичаше реката точно преди града.

Пръстът на Фошар на спусъка се стегна, но в този момент една сянка отгоре отвлече

вниманието му. Той вдигна очи и видя колелата и фюзелажа на друг „Авиатик” на по-малко от

петнайсет метра над себе си. Вражеският самолет се сниши, опитвайки се да го притисне

надолу. Водещият „Авиатик” пък беше започнал да се издига, за да не се удари в моста.

Хората на земята забелязаха трите самолета и побягнаха

да се скрият. Сънливият кон, който влачеше каруца по моста, се изправи на задни крака за

пръв път от години, когато „Авиатикът” прелетя над главата на каруцаря.

Горният „Авиатик” се спусна още по-надолу, като се опита да принуди „Моран-Солние” да се

блъсне в моста, но в последния момент Фошар дръпна дросела, самолетът скочи нагоре и

премина между моста и „Авиатика”. Колелата му обаче закачиха каруцата и навсякъде се

разлетя сено. Фошар успя да овладее самолета и прелетя над покривите на къщите.

След секунда се вдигна и другият самолет.

Твърде късно.

Не толкова пъргав, „Авиатикът” се разби и избухна в пламъци. Също толкова тромав в

изкачването, водещият „Авиатик” закачи камбанарията на църквата, чийто остър връх раздра

корема му. Самолетът се разпадна във въздуха на стотици парчета.

- Вървете с Бога! - извика пресипнало Фошар, като завъртя самолета си и излезе от долината.

В далечината се появиха две петънца. Движеха се бързо към него. Явно последните самолети

от ескада-та „Авиатици”.

Фошар се насочи право между тях. Устните му замръзнаха в усмивка. Искаше семейството да

разбере какво мисли за опита им да го спрат.

Беше достатъчно близо, за да види лицата в предните кабини. Мъжът отляво насочи към него

нещо като пръчка, от която проблесна светлина.

Чу се тихо „пук” и в гърдите му сякаш се впи огнен шиш. Фошар потръпна, когато осъзна, че

онзи е прибегнал до една проста, но надеждна технология - карабината.

Фошар неволно пусна контролния лост и краката му се вкочаниха в спазъм. Самолетите

прелетяха от

двете му страни. Ръката му се отпусна безжизнено и самолетът му започна да се олюлява.

Топлата кръв от раната се стичаше върху седалката. В устата си усещаше метален вкус, трудно

му беше да фокусира погледа си.

Свали ръкавиците, разкопча колана и се пресегна под седалката. С отслабващи пръсти хвана

дръжката на металния сейф. Сложи го в скута си, хвана „V”-образната лента, която минаваше

през дръжката, и я закачи за китката си.

Събра последните си сили, изправи се и се надвеси през кабината. Преметна се надолу, тялото

му се удари в крилото и отскочи.

Пръстите му автоматично дръпнаха шнура, възглавничката, на която седеше, се отвори и

коприненият парашут го понесе във въздуха.

Пред очите му се спускаше черна пелена. Зърна студено синьо езеро и ледник.

„Провалих се!”

Чувстваше повече шок, отколкото болка, и го изпълваше дълбока, гневна тъга.

„Милиони ще загинат!”