Изгубеният град

Изкашля кървава пяна и потъна в безсъзнание. Висеше под парашута, лесна мишена за един от

„Авиати-ците”, който отново се приближи.

Така и не усети куршума, който прониза металния шлем и се впи в черепа му.

Слънчевите лъчи се отразяваха от шлема, а Фошар се спускаше все по-ниско, докато планините

не го прегърнаха.

Оркнейски острови, наши дни

Джоуди Майкълсън кипеше от гняв.

По-рано тази вечер тя и трите останали състезатели в телевизионното шоу „Изгнаници”

трябваше да преминат с тежки обувки по едно дебело въже, опънато по метър и половина

висок ръб от натрупани камъни. Номерът беше наречен „Огненото изпитание на викингите”.

От двете страни на въжето пламтяха факли за повече драматизъм и усещане за риск, макар

факлите да бяха на почти два метра от въжето. Камерите снимаха от нисък ъгъл, за да

изглежда много по-опасно, отколкото всъщност беше.

Това, което не беше фалшиво, бяха опитите на продуцентите да докарат участниците до

изблици на насилие.

„Изгнаници” беше най-новото попълнение в „риа-лити” шоутата, които никнеха като гъби след

успеха на „Сървайвър” и „Страх”. То беше комбинация от двата формата, подправена с викове

ала Джери Спрингър.

Форматът беше елементарен. Десетте участници трябваше да преминат през поредица от

изпитания в рамките на три седмици. Онези, които не успееха, или срещу които гласуваше

публиката, напускаха острова.

Победителят щеше да спечели един милион долара с бонус точки, които явно зависеха от това,

колко гадно ще се държат състезателите един към друг.

Шоуто минаваше за още по-брутално от предишните,

а продуцентите играеха номера, с които да нагнетят напрежението. Ако в други подобни

състезания ставаше дума за конкуренция, тук работата отиваше на открита война.

Форматът отчасти се базираше на курса по оцеляване на „Outward Bound” и участниците

трябваше да живеят от това, което им предлага земята. За разлика от другите шоута за

оцеляване, които обикновено се разиграваха на тропически острови с тюркоазени води и

полюшващи се палми, „Изгнаници” се снимаше на един от шотландските острови Оркни.

Състезателите пристигаха с копие на викингски кораб, посрещнати от ято морски птици.

С площ малко над четири квадратни километра, островът беше покрит предимно със скали,

напукани преди хилядолетия от някакъв катаклизъм. Само тук-там стърчаха разкривени

дървета, а плажът, където се снимаше по-голяма част от шоуто, беше покрит с едър пясък.

Времето беше меко, освен през нощта, а покритите с кожи колиби бяха поносими.

Това парче земя беше толкова незначително, че местните го наричаха просто „Мъничето”.

Името предизвика бурен смях и забележителен разговор между продуцента Сай Парис и

асистента му Ранди Андълман.

Парис се беше развихрил по типичния за него начин и повтаряше:

- Не можем да снимаме приключенско шоу на място, наречено „Мъничето”, за бога! Трябва да

му измислим друго име! - В един момент лицето му грейна. - Ще го кръстим „Острова на

черепа”!

Известна организация, провеждаща обучения за оцеляване сред природата и в кризисни

ситуации. - Бел. прев.

- Ама той не прилича на череп! - възрази Андъл-ман. - По-скоро на препържено яйце.

- Голяма работа! - отдалечи се Парис, без да му обръща внимание.

Джоуди, която стана свидетел на диалога, накара Андълман да се усмихне, като каза:

- Мисля, че доста прилича на черепа на тъп продуцент на телевизионни сериали.

Изпитанията бяха стандартни - ядене на живи раци и гмуркане в аквариуми със змиорки, и

трябваше да накарат зрителите да гледат и следващата серия, само и само да видят докъде

могат да стигнат състезателите. Някои от тях като че ли бяха избрани специално заради

агресивността и подлостта си.

Кулминацията щеше да е в нощта, когато последните двама участници щяха да се преследват с

уреди за нощно виждане и с пушки за пейнтбол - номер, вдъхновен от разказа „Най-опасната

игра”2. Оцелелият щеше да грабне един милион долара.

Джоуди беше фитнес инструктор от Ориндж Каун-ти, Калифорния. Имаше убийствено тяло по

бикини, но извивките му се губеха под пухените дрехи. Имаше дълга руса коса и бърз ум,

който трябваше да скрие, за да я вземат в шоуто. Всеки от участниците си имаше определена

роля, но Джоуди отказа да играе глупавата блондинка, за която я нарочиха продуцентите.

На последната викторина зададоха въпроса дали „ра-пан” е риба, мекотело или кола. Като

стереотипната блондинка на шоуто, тя трябваше да отговори „кола”.

Божичко, никога няма да преживее такова нещо в цивилизацията.

Известен разказ на Ричард Конъл, публикуван за първи път на 9.0.924 г. - Бел. прев.

След провала на викторината продуцентите често намекваха, че й е време да си върви. По

време на огненото изпитание в окото й влезе сажда и тя падна от въжето. Това беше

прекрасна възможност да я изгонят. Членовете на племето се събраха около огъня със сурово

изражение на лицата, а Сай Парис драматично обяви, че тя трябва да напусне клана и да

отиде във Валхала. Божичко!

И ето че сега Джоуди се отдалечаваше от лагерния огън, бясна на себе си, задето не издържа

изпитанието. Въпреки това крачката й беше бодра. Няколкото седмици с тези лунатици й бяха