Изгубеният град

Застанал високо върху руините на старата византийска църква, МакЛийн виждаше километри

надалеч. В морето имаше само няколко шарени рибарски лодки. Всичко изглеждаше

спокойно. МакЛийн съзнаваше, че този сутрешен ритуал му дава измамно чувство за

сигурност. Хората, които го преследваха, нямаше да му се разкрият, преди да го убият.

МакЛийн бродеше из руините като бездомен дух. Накрая се върна в манастира и се отправи

към трапезарията на втория етаж.

Манастирът, построен през петнайсети век, беше една от многото, пръснати из цялата страна

подобни сгради, които гръцкото правителство използваше за туристически цели.

МакЛийн нарочно влезе в трапезарията, след като всички останали гости бяха приключили със

закуската и бяха излезли на разходка из околните забележителности.

Младият мъж, който почистваше кухнята, се усмихна и го поздрави:

- Калимера, доктор МакЛийн.

- Калимера, Ангело - отвърна МакЛийн и се почука по главата с показалец. - Забрави ли?

Очите на Ангело светнаха.

- Да, много съжалявам, мистър МакЛийн.

- Няма нищо. Аз съжалявам, че те натоварвам със странните си молби - успокои го МакЛийн

с мекия си шотландски акцент. - Но както ти казах, не искам

хората наоколо да си мислят, че мога да излекувам разстроените им стомаси.

- Не. Да, разбира се, мистър МакЛийн, разбирам.

Ангело донесе купа с пресни ягоди, пъпеш медена роса и гъсто гръцко кисело мляко с мед и

орехи, както и чаша силно черно кафе. Младият монах, който работеше като домакин, беше

трийсетинагодишен, с тъмна къдрава коса и красиво лице, на което обикновено грееше

блажена усмивка. На практика Ангело беше едновременно портиер, уредник, готвач и

домакин. Носеше обикновени работни дрехи, а единственият намек за монашеския му обет

беше дебелото въже, вързано хлабаво около кръста му.

През няколкото седмици, откак МакЛийн отседна в манастира, между двамата мъже се

породи силно приятелство. Всеки ден, след като монахът приключеше с работата си покрай

закуската, те водеха пространни разговори за общия си интерес - Византийската цивилизация.

МакЛийн се беше впуснал в изучаване на историята, за да се откъсне от напрегната си работа

на химик. Преди години търсенията му го отведоха в Мистра, някогашен център на

византийския свят. Докато обикаляше надолу по Пелопонес, се натъкна и на Монемвасия. До

селото можеше да се стигне само по един тесен провлак, а през стената, зад която се криеше

лабиринт от малки улички и алеи, се минаваше през „единствена врата”, откъдето идваше и

името му. МакЛийн беше завладян от магията на това красиво място. Зарече се някой ден да

се върне, без да подозира, че това ще стане в опит да спаси кожата си.

Отначало проектът изглеждаше съвсем невинен.

МакЛийн преподаваше химия в Единбургския университет, когато му предложиха мечтаната

работа - да се занимава изцяло с научни изследвания. Той си взе отпуск и прие

предложението. Впусна се в работа, готов да издържи дългите часове упорит труд и крайна

секретност. Ръководеше един от екипите, които се занимаваха с ензими - сложните протеини,

отговарящи за различни биохимични реакции.

Учените, наети по проекта, бяха настанени в удобни общежития във френската провинция, и

нямаха почти никаква връзка с външния свят. Един от колегите му шеговито го бе кръстил

„Проектът Манхатън”3. Изолацията не беше проблем за МакЛийн - беше ерген и нямаше

близки роднини. Изобщо малцина от колегите му се оплакваха. Астрономическите заплати и

отличните условия на работа бяха предостатъчна компенсация.

След това в проекта настъпи тревожен обрат. Когато МакЛийн и останалите започнаха да

задават въпроси, им отговориха да не се безпокоят, а после ги изпратиха у дома да чакат,

докато анализират резултатите от работата им.

Вместо да остане у дома МакЛийн замина за Турция да разглежда древни руини. Когато

няколко седмици по-късно се върна в Шотландия, на телефонния му секретар имаше няколко

празни записа и едно странно съобщение от бивш колега. Той питаше дали МакЛийн е чел

вестници напоследък и го молеше да му се обади. МакЛийн се опита да се свърже с него, но

откри, че преди няколко дни е загинал при катастрофа. Виновният шофьор избягал от

местопроизшествието.

Проектът „Манхатън” - кодовото название на проекта за създаване на първите ядрени бомби

(939 - 946), две от които са взривени над Хирошима и Нагасаки през 945 г. - Бел. прев.

По-късно, като преглеждаше пощата си, МакЛийн откри малък пакет, изпратен от същия колега

преди смъртта му. Дебелият плик беше натъпкан с изрезки от вестници, описващи поредица от

фатални нещастни случаи. Докато четеше, по гърба на МакЛийн полазиха студени тръпки.

Всички жертви бяха учени, работили по проекта.

На една бележка беше надраскано лаконично, но ясно предупреждение: „Бягай, за да не

умреш!”

На МакЛийн му се искаше да повярва, че става дума за случайни съвпадения, въпреки че

инстинктът му на учен говореше обратното. Няколко дни по-късно един камион се опита да

избута малкия му „Мини Купър” от пътя. Като по чудо се отърва само с няколко драскотини.

Успя обаче да разпознае в шофьора един от безмълвните охранители, които наблюдаваха