Книга на душите

-      Боя се, че не. Това е против политиката ни на съблюдаване на конфиденциалност. Но ако сте съгласен, мога да предам вашите координати на победителя, ако той е склонен да се свърже с вас.

Фрейзър опита отново, след което видимо смути Тоби, като му намекна, че неговото не се губи. Когато Мартин Стайн приближи към тях, той побърза да се извини и се оттегли. Докато двамата служители разговаряха, Фрейзър ги доближи достатъчно, за да подслуша Стайн.

-      Настоя книгата да му бъде пратена по куриер в Ню Йорк още тази вечер. Предложи да плати билети първа класа и хотелските разноски на наш служител! Вече е запазил място за вечерния полет на „Бритиш Еъруейс“.

-      Както и да е, без мен! - отсече Тоби.

-      И без мен също - изсумтя Стайн. - Имам уговорка за вечеря.

Тоби забеляза асистентите си в другия край на помещението и им махна да дойдат. Нийв още беше замаян от преживяването с книгата на Кантуел, а Котъл, както обикновено, бе като истукан.

-      Трябва ми някой, който довечера да отнесе книгата до Ню Йорк.

Котъл понечи да каже нещо, но Нийв пръв отвори уста.

-      Господи, с удоволствие бих отишъл, Тоби, но паспортът ми изтече! Така и ме домързя да го подновя.

-      Аз ще ида, господин Парфит - побърза да предложи Котъл. - Уикендът ми е свободен.

-      Ходил ли си някога в Ню Йорк?

-      Да, веднъж. На екскурзия от училището.

-      Е, добре тогава. Получаваш работата. Купувачът е готов да плати задължението си още на летище „Кенеди“ и е приготвил парите. Осигурява ти билет първа класа и луксозен хотел, така че нищо няма да ти липсва. Човекът е много предпазлив, затова на гишето на авиокомпанията на летището ще те чака писмо с адреса, на който трябва да отнесеш книгата.

-      Първа класа! - изстена Нийв. - По дяволите! Длъжник си ми, Котъл. Наистина си ми длъжник.

Фрейзър тихомълком се отдалечи. Момичето на рецепцията подреждаше брошури и регистрационни списъци.

-      Искам да оставя благодарствена бележка на младото момче, което работи тук. Котъл. Беше много услужлив. Можете ли да ми дадете малкото му име и да ми кажете как се пише фамилията му?

-      Адам - отвърна тя, очевидно изненадана, че някой толкова незначителен като новобранеца Котъл може да е от полза на важен клиент. Продиктува фамилията буква по буква.

На Фрейзър не му трябваше нищо повече.

Няколко часа по-късно Фрейзър пътуваше с такси към „Хийтроу“ и нагъваше три големи сандвича от „Макдоналдс“ - единствения ресторант на Хай Стрийт, на който можеше да се довери. Адам Котъл пътуваше в друго такси на стотина метра напред, но Фрейзър не се притесняваше, че ще го изпусне. Знаеше къде отива младежът и какво носи със себе си.

Преди това Фрейзър се бе свързал с дежурния в Зона 51 и бе поискал спешно търсене на Адам Котъл, приблизителна възраст двадесет и пет, служител на „Пиърс & Уайт Окшънс“, Лондон, Англия.

Дежурният му се обади десет минути по-късно.

-      Намерих твоя човек. Адам Даниъл Котъл, Алегзандра Роуд, Рийдинг, Беркшър. Дата на раждане - дванадесети март хиляда деветстотин осемдесет и пета.

-      Каква е датата на смъртта му? - попита Фрейзър.

-      Странно, че питаш, шефе. Днешната. Твоят човек свършва днес.

„Защо ли не се учудвам?“ - уморено си помисли Фрейзър.

7

Уил подаде купата зелен фасул на тъст Ф си. Джоузеф си сипа малко и се усмихна. Беше точно както го обичаше - с масло и al dente, което не бе неочаквано, тъй като го беше приготвила жена му. Мери се бе погрижила за цялата вечеря, дори за хляба, и беше разопаковала, подгряла и разделила на порции лакомствата в кухненския бокс, докато останалите се суетяха около Филип.

Наскоро превърналите се в баба и дядо Липински не можеха да се нарадват на внука си и нямаха абсолютно нищо против всеки петък вечер да пътуват четиридесет и пет минути от Уестчестър до Манхатън, за да получат поредната си доза. На Мери сърце не ѝ даваше да натовари претрупаната си дъщеря с готвенето, така че тя приготви лазанята с всичките ѝ добавки. Джоузеф беше избрал виното. Филип бе буден, във форма и готов за гости - същински рай.

Макар да бе семейна сбирка, Мери беше облечена официално и дори бе посетила фризьорския салон. Танцуваше из мъничката кухня в облак парфюм и лак за коса - по-тежичка и закръглена версия на дъщеря си, изненадващо хубава и младолика. Непослушната вълниста бяла коса на Джоузеф го правеше да прилича на побъркан учен, той пълзеше по пода, преследвайки по петите ухиленото бебе.

Нанси и Уил седяха един до друг на дивана, на повече от педя разстояние, без да се усмихват, стиснали здраво чашите си с вино. Беше повече от очевидно, че Липински са попаднали в горещата зона на семейни препирни, но правеха всичко по силите си да поддържат доброто настроение.

Джоузеф се бе промъкнал до жена си, беше си налял още вино и я бе потупал между лопатките, за да е сигурен, че е видяла повдигнатите му вежди. Тя се изкиска и прошепна:

-      Не е толкова лесно, знаеш. Не помниш ли?

-      Помня само хубавите неща - отвърна ѝ той и я дари с целувчица.