Книга на душите

По време на вечерята Мери гледаше как Уил изсипва солницата в яденето си.

-      Уил, солиш преди дори да си го опитал!

Той сви рамене.

-      Обичам солено.

-      Налага се всяка седмица да пълня солницата - обвинително се обади Нанси.

-      Това май не е здравословно - отбеляза Джоузеф.

-      Как е кръвното ти?

-      Не знам - намусено отвърна Уил. - Никога не съм имал проблем с кръвното.

Определено не беше в настроение за вечерно бърборене и изобщо не си правеше труда да го скрие.

Нанси не бе останала доволна от историята с търга и сега му се искаше да ѝ беше спестил подробностите. Беше фучала цял ден, че Уил си позволява да го въвлекат в нещо, което не е негова работа, и направо излезе от кожата си, когато той небрежно спомена, че е предложил апартамента за късна вечерна среща.

-      Съгласил си се да пуснеш тези хора в дома ми, докато Фили спи на три метра от тях?

-      Те са безобидни старци. Ще дойдат и след няколко минути ще си отидат. Ще се погрижа да не ви събудят.

-      Да не си изгубил ума си някъде?

И оттам нещата тръгнаха надолу.

-      Как е работата, миличка? - попита Джоузеф дъщеря си.

-      Отнасят се с мен така, сякаш са ми правили мозъчна операция. Назначенията ми са нелепи. Прекарах бременност, а не болест.

-      Радвам се, че действат така - каза майка ѝ. - Ти си млада майка.

-      Сигурно четеш мислите на шефа ми - горчиво отвърна Нанси.

Джоузеф се опита да внесе доза надежда.

-      Сигурен съм, че ще те върнат там, където искаш да бъдеш. - Когато Нанси не му обърна внимание, той опита късмета си със зетя. - Пенсионирането още ли ти се отразява добре, Уил?

-      Че как иначе. Безкрайна веселба е - саркастично изкриви уста Уил.

-      Е, ти си моят герой. След една-две години двамата с Мери смятаме да се присъединим към теб, така че гледаме и се учим.

В гадното си настроение Уил превъртя няколко пъти този коментар през ума си, като се мъчеше да реши дали в него не се спотайва някаква скрита обида. Накрая махна с ръка.

Когато родителите ѝ си отидоха, Нанси се засуети около креватчето на Филип, после се приготви за лягане. Държеше се ледено с Уил, мълчеше и се опитваше да избягва всякакъв контакт. Проблемът с натирването му в кучешката колиба бе в това, че целият апартамент не бе много по-голям от кучешка колиба.

Накрая тя излезе от банята, розова и разголена в късата си нощница. Скръсти ръце на гърдите си и го загледа кръвнишки. Уил гледаше телевизия. Сгънатите ѝ ръце повдигаха натежалите ѝ гърди. Уил си помисли, че изглежда страхотно, но ледената ѝ физиономия разбиваше на пух и прах всичките му надежди.

-      Моля те, не пускай онези хора в апартамента.

-      Ще влязат и ще излязат. Дори няма да разбереш, че са идвали - упорито отвърна той. Нямаше намерение да отстъпва. Не беше в стила му.

Тя затвори твърдо вратата на спалнята. Ако бебето не спеше, сигурно щеше да я затръшне. Погледът на Уил се плъзна от телевизора към шкафчето под него, където церемониално се пазеше последната му бутилка уиски. Отвори мислено вратичката и си наля няколко въображаеми пръста.

8

Стюардесите проверяваха дали пътниците от първа класа са закопчали коланите си преди спускането на самолета към летище „Кенеди“. Младият Котъл седеше с обичайната си безчувствена физиономия през целия полет, неподатлив на изтънченото шампанско, кабернето, патицата с череши, шоколадовите трюфели, новите филми и седалката, която се превръщаше в легло, към което вървеше пухена завивка.

Два салона по-назад Малкълм Фрейзър стоеше на дългата опашка за тоалетната. Беше вдървен и крайно раздразнителен от шестте часа в тясната средна седалка. Цялата операция се превърна в катастрофа и господарите му ясно бяха дали да се разбере, че той лично ще бъде отговорен за ваденето на кестените от огъня.

И сега мисията му бе станала много по-сложна. Беше се преобразила от съвсем простата задача да осигури книгата в същинско разследване, което трябваше да установи кой и защо е платил такава зашеметяваща сума. Фрейзър бе натоварен да проследи книгата, да намери отговорите и, както обикновено, да потули следите си с всички необходими средства. Естествено, задачата бе от първостепенна важност и настроението на шефа му граничеше с истерия. Секретарят Лестър беше настоял да бъде информиран и за най-малката подробност.

Заради всичко това Фрейзър се бе вкиснал. И бе достатъчно ядосан, за да види сметката на някого.

В залата за заминаващи на терминал 5 на „Хийтроу“ Фрейзър бе отишъл при Котъл, докато младежът чакаше на опашката за регистриране на първа класа. Опасяваше се, че Котъл може да го забележи в самолета, и предпочете да елиминира евентуалните подозрения. Пък и искаше да му зададе няколко „невинни“ въпроса.

-      Хей! - с шеговито приповдигнат тон възкликна Фрейзър. - Виж кой бил тук! Присъствах на търга сутринта.

Котъл присви очи към него.

-      Разбира се, сър. Спомням си.

-      Биваше си го, а?

-      Да, сър. Много драматично беше.

-      Значи пътуваме с един и същи полет, а? Ами това? - Фрейзър посочи чантата на Котъл. - Обзалагам се, че знам какво има вътре.