Книга на душите

-      Не прави нещата по-сложни, отколкото е нужно - предупреди го той. - Нагазил си в лайняната река, приятел. Така че просто ще ти се наложи да продължиш по течението.

-      За кого работиш? - остро попита Котъл.

Декорсо поклати невярващо глава.

-      Ти на мен ли ще задаваш въпроси? Я стига бе. - Време беше за ескалиране на ситуацията. Извади сгъваем нож от джоба на палтото си и го отвори с рязко движение на китката. - Книгата. Защо я искаше Пайпър? Имаше ли някой друг с него? Кажи ми, и се махам. Решиш ли да ми играеш номера, ще съжаляваш.

Вместо отговор Котъл се сниши, внезапно се хвърли към Декорсо и го блъсна във вратата. От силата на удара ножът отлетя от ръката му и падна на килима. Декорсо инстинктивно стовари юмруци върху гърба на Котъл и успя да го отдели от себе си, като вдигна коляно към брадичката му.

Намираха се на половин метър един от друг; имаха само миг да се спогледат, преди да се сблъскат отново. Декорсо видя как Котъл заема свитата позиция на опитен боец, професионалист, което само засили объркването му. Погледна бързо към ножа и Котъл използва момента да атакува отново, засипвайки го с порой удари и ритници, всички насочени към врата и слабините.

Декорсо използва по-голямата си телесна маса да отхвърли противника и да го отдалечи от вратата. Огледа стаята за друго оръжие. Младокът нямаше да му позволи да вземе ножа си. А Декорсо нямаше да успее да го неутрализира с голи ръце. Хлапето бе твърде добро за това.

Декорсо се хвърли напред и Котъл извади лошия късмет да стъпи върху куфара си и да изгуби равновесие. Падна тромаво по гръб, с глава до нощната масичка. Декорсо хвърли всичките си сто и петнайсет кила мускули върху по-дребния противник и чу как въздухът излезе със съскане от смачканите му гърди.

Преди Котъл да успее да отвърне с контраудари и ритници, Декорсо посегна към радиобудилника на масичката и го изтръгна от контакта. С дива лудост стовари яката кутийка върху скулата на Котъл и продължи да удря отново и отново като пневматичен чук, докато устройството не се превърна в парченца пластмаса и платки, а лицето на Котъл - в кървава пихтия с натрошени лицеви кости. Чу как младокът стенеше и ругаеше.

Декорсо се вдигна на колене и се завъртя, за да потърси ножа.

Къде се беше дянал?

И тогава го видя, понесъл се към него в юмрука на Котъл. Острието премина през дебелото палто и се задържа в плата достатъчно дълго, за да може Декорсо да сграбчи ръката на Котъл и да я счупи като клечка в коляното си.

От първобитния рев на младежа Декорсо изгуби контрол. Годините тренировка и дисциплина внезапно бяха заличени като мост, пометен от внезапно придошла река. Ножът вече беше в неговата ръка и той абсолютно безсъзнателно се наведе и замахна към дясната страна на вече окървавения врат, разряза чисто сънната артерия и се дръпна назад, за да избегне кървавия фонтан.

Остана да седи задъхан, борещ се за глътка въздух, и гледаше как кръвта на Котъл изтича и той умира.

Когато дойде на себе си, Декорсо взе портфейла и паспорта на мъртвия, след което отвори куфара и пръсна съдържанието му, за да инсценира обир. Намери плика с адреса на Пайпър и го прибра в джоба си.

После излезе, все така задъхан.

В Лондон се вдигна тревога, след като обикновено надеждният Котъл така и не направи второто си обаждане. Дежурният офицер бе достатъчно загрижен да звънне на телефона му, но отговор не последва. Беше полунощ, дълбоко в недрата на голямата модерна сграда на Секретните разузнавателни служби на Вауксхол Крос, където ярките лампи светеха непрекъснато. Накрая шефът на отдела нареди на един асистент да звънне в „Гранд Хаят“ и да провери дали Котъл се е регистрирал.

От рецепцията изпратиха човек до стаята. Служителят дълго време чука на вратата и след като не получи отговор, влезе. Пред очите му се разкри адска сцена.

10

Сега книгата се намираше у Кениън.

Беше се привел над нея като богомолец и прелистваше страниците с дългите си пръсти. През всичките му години в Зона 51 нито веднъж не бе имал късмета да държи някоя от книгите, без свирепите погледи на наблюдателите да опъват нервите му.

Тримата не вдигаха никакъв шум, но въпреки това Уил бе неприятно изненадан, когато вратата на спалнята се отвори. Облечената в нощница Нанси примижа към тях.

-      Съжалявам - рече Уил. - Помислих си, че сме тихи.

-      Не можах да заспя.

Погледна към Спенс на скутера му и Кениън, който седеше на дивана с отворената книга в скута.

-      Госпожо Пайпър, извинявам се, че се натрапихме - обърна се към нея Спенс. - Веднага си тръгваме.

Тя мрачно поклати глава и изчезна в банята.

Уил погледна виновно като загазил съпруг. Поне Филип не плачеше.

-      Ще я увиеш ли, Алф? Трябва да вървим - каза Спенс.

Кениън не му обърна внимание. Беше погълнат. Сравняваше форзаците на предната и задната корица и ги натискаше с върховете на пръстите си.

-      Нещо не е наред със задната корица - прошепна той. - Никога не съм виждал подобна.

Стана с книгата в ръце и я остави в скута на приятеля си.

-      Покажи ми - подкани Спенс.

-      Много е дебела. И еластична. Виждаш ли?