Книга на душите

-      Защо не ми каза?

-      Знаех, че нищо няма да ти се случи.

Декорсо ядосано скръсти ръце на гърдите си. Още дишаше тежко.

Фрейзър поклати глава. Можеше ли такава проста операция да се прецака още повече?

Беше прекарал времето в бара в съставяне на списък. Сега го метна на Декорсо, който още не можеше да дойде на себе си.

-      Прегледай датите на смърт на тези.

-      Кои са те?

-      Семейството на Уил Пайпър. Всичките му близки.

Декорсо заработи мълчаливо, все още ядосан и запъхтян.

-      Прехвърлих резултатите на смартфона ти - съобщи той след няколко минути.

В същото време устройството издаде мелодичен звън. Фрейзър отвори имейла и заразглежда датите на смъртта на всички на този свят, които имаха значение за Уил.

-      Поне това е добре - рече той. — Даже много добре.

11

На следващата сутрин Уил се измъкна рано от леглото, за да се приготви, преди семейството му да се събуди. Слънцето вече светеше ярко и примамващо, лъчите му проникваха като златен меч между завесите в спалнята.

Включи кафе-машината и загледа като хипнотизиран как черната течност капе през филтъра в каната. Беше така унесен в мисли, че забеляза Нанси едва когато тя отвори хладилника, за да извади портокаловия сок.

-      Съжалявам за снощи - побърза да каже той. - Получиха си книгата и си тръгнаха.

Тя не му обърна внимание. Значи така ще вървят нещата.

-      Книгата беше истинска, напълно автентична - дръзко продължи той. - Направо невероятна.

Тя явно не искаше да чува нищо по темата.

-      В нея имаше скрито стихотворение. Смятат, че е написано от Уилям Шекспир.

Вече си личеше, че Нанси се мъчи да се престори, че не проявява интерес.

-      Ако искаш да го видиш, сканирах го на принтера. Копието е в горното чекмедже на бюрото.

Когато тя не отговори и на това, той смени тактиката и я прегърна, но тялото ѝ си оставаше сковано, тя продължи да държи чашата си в протегнатата ръка. Уил я пусна.

-      И това няма да ти хареса, но заминавам за Англия за няколко дни.

-      Уил!

Беше репетирал речта си.

-      Вече се обадих на детегледачката. Ще ни отдели толкова време, колкото ни е нужно. Хенри Спенс плаща за всичко, освен това ми дава куп пари, които определено няма да ни дойдат зле. Пък и без това ме сърбят ръцете да правя нещо. Ще ми се отрази добре, не мислиш ли?

Нанси тръгна към него, хвърляйки огън и жупел.

-      Имаш ли представа какво си мисля? - зафуча тя. - Излагаш ни на риск! Излагаш Фили на риск! Наистина ли смяташ, че онези хора в Невада няма да открият, че си играеш в пясъчника им?

-      Няма да правя нищо, което да наруши съглашението ми с тях. А само малко проучване, ще се опитам да отговоря на няколко въпроса на един умиращ човек.

-      Кой е той?

-      Спенс. Видя скутера и кислорода му. Той знае датата си. След седмица е. Щеше сам да предприеме пътуването, ако беше здрав.

Нанси не се трогна.

-      Не искам да отиваш.

Взираха се един в друг като равностойни боксьори на ринга. После Фили се разплака и Нанси ядосано тръгна към спалнята, оставяйки го сам с черното му кафе и също толкова черното му настроение.

Фрейзър беше бесен, че при огромните ресурси на правителството се налагаше да дели хотелска стая, защото цените на нюйоркските хотели разбиваха на пух и прах отредените дневни на отдела им. При това беше второразрядна дупка с мръсен жвакащ мокет, в който имаше коктейл от Бог знае какви гадости. Фрейзър се бе проснал в леглото си по гащета и пиеше отвратителното кафе на румсървиса. На другото легло Декорсо работеше с лаптопа, сложил на главата си слушалки.

Телефонът на Фрейзър иззвъня. Екранът изписа личния номер на Лестър в Пентагона. Фрейзър усети как червата му неволно се свиват в спазъм.

-      Фрейзър, няма да повярваш - каза Лестър с контролирания гняв на дългогодишен бюрократ. - Онзи тип Котъл е работил за Фирмата! Бил е от СРС!

-      Така им се пада, щом шпионират приятели - отвърна Фрейзър.

-      Май не си много изненадан.

-      Защото знаех.

-      Знаел си? Преди или след?

-      Преди.

-      И въпреки това си наредил да бъде убит? Това ли ми казваш?

-      Не съм нареждал да бъде убит. Нападна мой човек. Беше самоотбрана, пък и така или иначе, днес беше денят му. Ако не бяхме ние, щеше да се задави със сандвич или да се подхлъзне в банята. Така или иначе беше мъртъв.

Лестър замълча толкова дълго, че Фрейзър се зачуди дали линията не е прекъснала.

-      Господи, Фрейзър, цялата тази история ме подлудява. Трябваше все пак да ми кажеш.

-      Грехът е на моята глава, не на вашата.

-      Оценявам го, но въпреки това имаме проблем. Британците са бесни.

-      Знаем ли каква е била мисията му?

-      Увъртат - въздъхна Лестър. - Все още настръхват покрай проекта „Вектис“, особено по-старите.

-      Знаят ли, че книгата е била от Библиотеката?