Книга на душите

Отбивката за Кантуел Хол беше неотбелязана, ако не се броят двата тухлени стълба от двете страни на стара чакълена алея с ивица избуяла трева по средата. Пътят се спускаше през мокра пищна ливада, изпъстрена тук-там с бледите тонове на есенни цветя, предимно клюмнали сини вероники, както и случайни групи месести гъби. На един остър завой видя в далечината фронтони, извисяващи се над високия жив плет от глог, който скриваше по-голямата част от постройката.

Щом приближиха, къщата се извиси пред тях с цялата си грамада. Имението представляваше бърканица от фронтони и комини, бледи, изронени тухли върху видим екзоскелет от тъмни възморави греди от времето на Тюдорите. През плета Уил различи централната фасада на къщата, която бе напълно покрита с бръшлян, изрязан от прозорците с бели рамки от някой, който явно не се справяше с правите ъгли и линии. Намазаният с катран многоъгълен покрив сякаш бе покрит със слуз и зелен мъх. Доколкото успя да разгледа обраслата градина, тя бе, меко казано, небрежно поддържана.

След широкия портик от жив плет алеята правеше кръг пред къщата. Таксито спря с хрущене на чакъл пред дъбовата врата. Ромбовидните прозорци бяха мъртви и смълчани.

-      Тъмно като гробница - отбеляза бакшишът. - Да изчакам ли?

Уил слезе и плати. От един от комините се виеше тънка струйка дим.

-      Ще се оправя - каза той и метна сака на рамо. Натисна копчето на звънеца и чу далечен звън някъде отвътре. Таксито изчезна през втори портик в живия плет.

Входът не бе защитен от стихиите и докато се ослушваше за признаци на живот, косата му подгизна от дъжда. Изчака цяла минута, след което отново натисна звънеца и използва чукчето за по-сигурно.

Жената, която му отвори, бе по-мокра и от него. Явно е била под душа и не е имала време да се подсуши, а направо бе намъкнала джинси и риза.

Беше висока и грациозна, с интелигентно, изразително лице и уверен поглед, млада и свежа кожа с цвета на пълномаслено мляко. От спускащата се до раменете ѝ руса коса се стичаха капки върху памучната риза и гърдите ѝ се очертаваха през мократа ѝ прозрачност.

-      Ужасно съжалявам - каза тя. - Вие сте господин Пайпър, нали?

Прекрасна е, помисли си той. А точно в момента само това ми е притрябвало.

Уил кимна.

-      Да, госпожо - каза той като учтив джентълмен от Юга и я последва вътре.

13

^_ Икономката е на църква, дядо е глух като пън, аз бях под душа, а вие, страхувам се, бяхте изоставен навън в това противно време.

Антрето беше наистина тъмно, високо два етажа и облицовано с ламперия куполно помещение със стълбище, водещо към вътрешен балкон. Уил се почувства едва ли не като в музей и започна да се тревожи, че с цялата си непохватност ще събори някой порцеланов поднос, часовник или ваза. Жената щракна ключ и над главите им, подобно на избухнала ракета, заблестя гигантски кристален полилей.

Тя окачи палтото му на закачалката и остави сака, макар че той настоя да задържи куфарчето.

-      Да идем при огъня, какво ще кажете?

Централното място в полутъмната голяма зала се заемаше от масивна камина, достатъчно голяма, за да побере цяло прасе. Рамката ѝ бе древна, тъмна като абанос, богато украсена и блестяща. Имаше дебела облицовка и средновековен вид с правите си линии, но в някакъв момент някой бе покрил твърдото дърво с двоен ред сини и бели кахлени плочки. Горящият вътре огън изглеждаше малък и неподходящ за размерите на камината. Коминът не теглеше добре, струйки дим се връщаха в помещението и се издигаха нагоре към високия таван с орехови греди. От учтивост Уил се опита да сподави кашлицата си, но не успя да се сдържи.

-      Съжалявам за дима. Трябва да направя нещо по въпроса. - Посочи му мекия масивен фотьойл най-близко до огъня. Когато седна, Уил усети стипчивата, кисела миризма на урина. Домакинята се наведе, постави още две цепеници в огъня и го разбута с машата. - Ще сложа кафе и ще се приведа в по-представителен вид. Обещавам, че няма да се бавя.

-      Не се безпокойте, госпожо, добре съм.

-      Наричайте ме Изабел.

Той ѝ се усмихна.

-      Уил.

Огледа помещението с раздразнените от дима очи. Беше без прозорци, натъпкано с мебели и събирани с векове вехтории. Зоната около камината изглеждаше най-функционалната и обитаема. Диваните и столовете бяха от миналия век, меки и удобни, имаше няколко лампи за четене, маси с купчини вестници и списания, пръснати чаши за чай и кафе, бели следи от мокри чаши върху дървото. В средата и покрай стените голямата зала приличаше по-скоро на музей и ако Хенри VIII можеше да се озове тук след лов, сигурно би се чувствал като у дома си с тази Тюдорова атмосфера и великолепие. Облицованите с орех стени бяха покрити до гредите с гоблени, ловни трофеи и картини; десетки брадати представители на рода Кантуел се взираха кисело от потъмнелите платна с набраните си яки, роби и двойни жакети, представяйки смяната на модата през вековете. Окачените еленови глави с изписана замръзнала предсмъртна изненада в очите показваха как тези хора са прекарвали свободното си време.