Книга на душите

Тъкмо стана от мястото си, когато старецът затътри крака в голямата зала, взирайки се въпросително в Уил.

-      Кой е това? - попита той.

-      Господин Пайпър от Америка - отговори тя високо, за да може да я чуе.

-      О, вярно. Бях забравил. Много път сте били. Не разбирам защо просто не използвахте телефона.

Изабел помогна на дядо си да приближи и ги представи.

Лорд Кантуел наближаваше деветдесетте. Главата му бе почти плешива, ако не се брои един непокорен сребърен кичур. Червеното му като екзема лице бе същинска градина от стърчащи косми, пропуснати от бръснача. Беше облечен за неделен следобед - тъмен панталон, спортно сако на рибена кост и древна университетска вратовръзка, излъскана от дълго носене. Уил забеляза, че панталоните са му твърде големи и че наскоро е започнал да пристяга колана си с една дупка повече. Загубата на тегло не бе добър знак за възрастен човек. Кантуел бе вдървен от артрит и имаше походката на човек, който още не се е разкършил. Когато стисна ръката му, Уил долови още по-силно миризмата на урина и стигна до заключението, че е седял в любимия стол на домакина.

Уил му отстъпи мястото си и Изабел кимна одобрително на жеста му. Тя наля кафе на дядо си, разръчка огъня и предложи на Уил собствения си стол. За себе си придърпа една табуретка.

Кантуел не беше по изтънченото държане. Сръбна шумно от кафето си и гръмогласно попита:

-      За кой дявол ви трябваше да похарчите цели триста хиляди долара за книгата ми? Вярно, доволен съм, но не виждам защо е толкова ценна, ако искате, вярвайте.

Уил заговори по-високо, за да пребори глухотата на стареца:

-      Аз не съм купувачът, сър. Господин Спенс ви се обади. Той купи книгата. Проявява огромен интерес към нея.

-      Защо?

-      Смята, че тя е ценен исторически документ. Има някои теории и ме помоли да дойда тук и да видя дали няма да открия още нещо във връзка с тях.

-      Да не сте историк като моята Изабел? Ти смяташе, че в тази книга има нещо важно, нали, Изабел?

Тя кимна и се усмихна гордо на дядо си.

-      Не съм историк - отвърна Уил. - По-скоро съм по разследванията.

-      Господин Пайпър е бивш служител в американското Федерално бюро за разследвания - обясни Изабел.

-      От бандата на Едгар Хувър, а? Никога не съм го харесвал.

-      Него от доста време го няма, сър.

-      Е, не виждам с какво мога да ви помогна. Тази книга е в рода ми, откакто се помня. Баща ми не знаеше нищо за произхода ѝ, нито пък дядо ми. Винаги е била смятана за нещо чудато, за някакъв градски регистър, вероятно от континента.

Беше време да изиграе картите си.

-      Имам да ви кажа нещо - поде Уил и ги погледна последователно в очите, за по-драматичен ефект. - Открихме нещо скрито в книгата, което може да се окаже много ценно и би могло да помогне за намирането на отговор на въпроса за произхода на книгата.

-      Прегледала съм всяка страница! - възрази Изабел. - Какво е било скрито? Къде?

-      Под задния форзац. Лист пергамент.

-      Мамка му! - извика Изабел. - Мамка му! Мамка му!

-      Ама че език - сгълча я Кантуел.

-      Стихотворение - продължи Уил, развеселен от цветистата реакция на момичето. - Нямаше време за подробно проучване, но един от колегите на господин Спенс предполага, че е свързано с книгата. - Вече ги дразнеше. - Можете ли да познаете кой е авторът?

-      Кой? - нетърпеливо попита Изабел.

-      Няма ли да се опитате да познаете?

-      Не!

-      Какво ще кажете за Уилям Шекспир?

Старецът и момичето се спогледаха.

-      Шегувате се! - изсумтя Кантуел.

-      Не вярвам! - възкликна Изабел.

-      Ще ви го покажа - каза Уил. - И ето какво е предложението. Ако е автентично, според един от колегите ми то струва милиони, ако не и десетки милиони. Според него не съществува нито един документ, за който със сигурност може да се твърди, че е написан от ръката на Шекспир, а този е подписан, поне с инициали - У. Ш. Господин Спенс ще задържи книгата, но е готов да върне стихотворението на фамилия Кантуел, ако ни помогнете с нещо.

-      С какво? - подозрително попита момичето.

-      Стихотворението е карта. То споменава за следи за книгата и най-вероятно те са скрити в Кантуел Хол. Може би са все още тук, но може и отдавна да са изчезнали. Помогнете ми с намирането на великденското яйце и стихотворението е ваше, независимо от резултата.

-      Защо му е на този Спенс да ни връща нещо, за което е платил и по право си е негово? - замислено попита Кантуел. - Не мисля, че бих го направил на негово място.

-      Господин Спенс вече е богат човек. Освен това умира. Готов е да размени стихотворението срещу някои отговори, това е.

-      Можем ли да го видим? - попита Изабел.

Уил извади пергамента от куфарчето. Беше защитен с прозрачен найлонов плик. Подаде ѝ го тържествено.

След кратко проучване устните ѝ затрепериха от вълнение.

-      Не добро - прошепна. Беше открила намека на мига.

-      Какво беше това? - раздразнено попита старецът.

-      Споменава се за рода ни, дядо. Нека ти го прочета.