Книга на душите

Повечето мебели се намираха върху или около огромен персийски килим, проскубан по краищата, но недокоснат в центъра, където бе защитен от дъбова банкетна маса с червена покривка, около която бяха наредени високи столове. Всяка тапицирана облегалка беше украсена с бродираната роза на Тюдорите. В двата края на масата имаше сребърни свещници с големината на бейзболни бухалки и високи дебели свещи.

Не след дълго Уил стана и направи обиколка из тъмните кътчета на помещението. Слой прах покриваше всяка повърхност и objet d’art. Щеше да е нужна цяла армия чистачи, за да се справят с нея. Надникна през вратата в съседната тъмна стая - библиотеката. Тъкмо се канеше да влезе, когато Изабел се върна с поднос с кафе и бисквити. Косата ѝ бе вързана отзад на опашка и си беше сложила малко грим и гланц на устните.

-      Трябва да сложа повече лампи. Тук е като същински мавзолей. Това помещение е било построено през петнадесети век. Явно не са имали никакво желание да допускат светлина вътре. Сигурно са си мислили, че е по-здравословно да се изолират.

Докато пиеха кафето, тя се поинтересува как е пътувал и сподели колко изненадани и заинтригувани са останали, когато се е обадил купувачът на книгата. Изгаряше от желание да чуе повече, но предпочете да изчака, докато дядо ѝ се събуди от дрямката си. Страдал от безсъние и най-редовно заспивал по зазоряване, за да се събуди по обед. Докато чакаха, разказваха за себе си и всеки остана силно впечатлен от живота на другия.

Изабел беше очарована, че разговаря с бивш агент на ФБР - истински, от плът и кръв, който досега съществуваше за нея единствено във филмите и романите. Взираше се в магнетично сините му очи, докато той я забавляваше с тихия си глас с истории за стари случаи.

Когато започна да разказва тя, Уил я намери за очарователна и обаятелна, с възхитителна безкористна жилка - млада жена, посветена дотолкова на дядо си, че прекъснала университета за една година, за да се грижи за него и да му помага да свикне с живота си на вдовец, след като петдесет години е бил женен. Тъкмо се канела да започне последната си година в Един- бургския университет със специалност европейска история, когато лейди Кантуел починала от удар. Родителите на Изабел се опитали да склонят стареца да се премести при тях в Лондон, но той категорично отказал. Бил роден в Кантуел Хол и щял да умре тук. Накрая една от двете страни трябвало да отстъпи, но Изабел доброволно предложила временно решение.

От малка обичала къщата и възнамерявала да остане тук цяла година, докато събира материали за бъдещата си дисертация за английската Реформация и утешава скърбящия си дядо. Родът Кантуел бил микрокосмос от разделянето между католици и протестанти през шестнадесети век и къщата била свидетел на част от този катаклизъм. Изабел се страхуваше, че след смъртта на лорд Кантуел данъците за наследство ще принудят семейството ѝ да продаде имението в най-лошия случай на някой предприемач, а в най-добрия - на Националния тръст. Така или иначе, това би означавало край на родословие, достигащо назад във времето до тринадесети век, когато крал Джон дал на първия Кантуел, Робърт от Роксал, баронска титла и земя, на която той издигнал правоъгълна каменна кула.

Накрая тя насочи темата към книгата. Двамата с лорд Кантуел не били на себе си от радост, когато научили за астрономическата цена, за която била продадена, но Изабел била крайно нещастна, че книгата преминава в чужди ръце. Още като момиче била запленена от мистерията ѝ. Сподели с Уил, че именно гравираната година запалила интереса ѝ към този период от британската история. Надявала се някой ден да открие какво представлява книгата и как се е озовала в Кантуел Хол. Все пак, призна тя, парите от дълга щели да спасят имението още известно време, макар че нямало да решат някои много скъпи и належащи поправки. Имало много влага, изгнили греди, покривът се нуждаел от подмяна, електричеството също, а канализацията била в окаяно състояние. Пошегува се, че вероятно ще се наложи да продадат всичко в къщата, за да си позволят да ремонтират самата къща.

Уил изпитваше гузно удоволствие от разговора. Тази жена бе на възрастта на дъщеря му! Въпреки скарването с Нанси, той бе щастливо женен мъж с новороден син. Дните му на скитник и женкар бяха минало, нали така? Почти му се прииска Изабел да не беше така привлекателна. Високото ѝ чувствено тяло и острият като сабя ум бяха истинска двуцевка, насочена право в гърдите му. Боеше се, че е на косъм да бъде поразен. Е, поне беше трезвен. Това го крепеше.

Уил провокативно ѝ зададе въпрос, който я свари неподготвена.

-      Каква сума е нужна за ремонт на това място и уреждане на бъдещите ви данъчни проблеми?

-      Ама че странен въпрос.

-      Все пак, колко според вас? Горе-долу?

-      Е, не съм строител или счетоводител, но предполагам, че милиони!

Уил се усмихна дяволито.

-      В чантата си имам нещо, което може би ще реши проблемите ви.

Тя повдигна вежди.

-      Би било чудесно - отбеляза сухо. - Ще ида да видя защо дядо се бави.