Книга на душите

Едгар бе прекалено зает с любовните си занимания, за да чуе как на няколко пъти извикаха името му за вечеря. И в най-лошия момент баща му рязко отвори вратата, за да види розовия задник на сина си, наместен между дръпнатата нагоре фуста. Лицето на Едгар бе заровено в пищната гръд на момичето.

-      Какво, по дяволите? - изкрещя баронът. - Прекратете веднага!

Стоеше на прага с увиснала челюст, докато двамата млади любовници се мъчеха да се прикрият.

-      Татко...

-      Не говори! Само аз ще говоря. Ти, момиче, ще напуснеш къщата.

Моли заплака.

-      Моля ви, господарю, нямам къде да отида.

-      Това не ме интересува. Ако след един час си още в Кантуел Хол, ще заповядам да те бичуват. А сега изчезвай!

Тя изтича от стаята с раздърпани дрехи.

-      Колкото до теб - обърна се баронът към треперещия си син, - ще те видя на вечеря, когато ще ти бъде съобщено какво те очаква.

Дългата тежка маса в голямата зала бе подредена за вечерното угощение и големият род Кантуел шумно се справяше с първото поднесено ястие. Буйният огън и плътно притиснатите тела бяха прогонили вечерния студ. Томас Кантуел седеше на централното място заедно със съпругата си. Беше смутен от лудорията на сина си, но апетитът му си бе все така добър, подсилен от усилията на лова. Лакомо беше изял супата си с месо от скопен петел и започваше яхнията с шунка и праз. Любимото му ястие - печен глиган - беше следващо, така че трябваше да остави място и за него.

Всички приказки спряха, когато Едгар влезе в залата. Погледът му беше забит в дъските на пода, не поглеждаше роднините и слугите. Предположи, че всички вече знаеха за случилото се; налагаше се да го изтърпи. Хихикащите братовчеди, както и чичовците му, със сигурност имаха същите провинения, но тази вечер той бе извадил лошия късмет да го хванат в крачка.

Зае мястото си до баща си и започна вечерята с кана вино.

-      Пропусна благославянето на храната, Едгар - тихо рече майка му.

Брат му Уилям, който седеше до нея, се ухили и гадничко прошепна:

-      Получил е друга благословия, ако не се лъжа.

-      Тишина! - изрева баронът. - Няма да говорим за това на моята маса.

Угощението продължи, но разговорите бяха вяли и тихи. Един от мъжете наскоро се бе върнал от кралския двор и попита останалите какво мислят за молбата на краля до папата за анулиране на брака му с кралица Катерина. Кантуел се възхищаваха на благочестието на кралицата и недолюбваха развратната Болейн, но дори в рамките на рода подобни приказки бяха опасни. Влиянието на Хенри се простираше във всяка енория. Със сигурност ще се намери решение, увери Томас роднините си. Перспективата за разрив с папата заради такъв въпрос беше немислима.

Нарязаният и разчленен глиган бе поднесен на огромен дървен поднос и бе лакомо погълнат с големи резени черен хляб. В края на вечерята бе поднесен яйчен крем със сушени смокини, орехи и подправено вино. Накрая баронът избърса ръцете и устата си с покривката на масата, прочисти гърлото си и след като се увери, че вниманието на сина му е насочено към него, започна предварително подготвеното си изявление.

-      Както знаят братята ми и добрата ми съпруга, аз съм недоволен от обучението ти, Едгар.

Резкият му глас и строгият тон накараха присъстващите да сведат погледи.

-      Наистина ли, татко?

-      Надявах се на по-добри резултати. Чичо ти Уолтър бе много облагодетелстван от обучението си в Оксфорд и сега, както знаеш, е високоуважаван юрист там. Оказва се обаче, че стандартите на колежа „Мертън“ значително са паднали.

Долната устна на Едгар потръпна.

-      Как така, татко?

-      Ами, виж себе си! - изрева баронът. - Какви други доказателства са ми нужни! Ти си по-вещ във виното, жените и песните, отколкото в гръцкия, латинския и Библията! Няма да се върнеш в Оксфорд, Едгар. Образованието ти ще продължи другаде.

Едгар си помисли за приятелите си и комфортните си покои в „Мертън“. Недалеч от колежа имаше уютна таверна, която щеше да обеднее.

-      И къде по-точно, татко?

-      Отиваш в колежа „Монтежу“ на Парижкия университет.

Едгар вдигна ужасено очи и видя киселата физиономия на братовчед си Арчибалд. Това безрадостно чудовище бе прекарало шест години там и надълго и нашироко му беше разказвало за суровата дисциплина и аскетизма на заведението.

Баща му стана и тръгна към изхода.

-      Този колеж ще те опитоми, за Бога, и ще те направи достоен богобоязлив Кантуел! Заминаваш за Париж, момче! Онзи окаян град ще бъде твой дом.

Арчибалд се ухили и още повече развали настроението на покрусения младеж:

-      Има само три неща, които трябва да знаеш за „Монтежу“, братовчеде - лоша храна, твърди легла и силни удари. Съветвам те да си допиеш виното, защото малкото, което ще получиш там, е предимно вода.

Едгар стана от мястото си. Нямаше да позволи проклетите му роднини да го видят да плаче.

-      Да пием за заминаващия ми брат - обади се Уилям, чиято глава бе радостно замаяна от виното. - Нека добрите дами на Париж уважат и почетат новопридобитата му непорочност и благочестие.

21

1527 г.

Париж