Книга на душите

Макар Мартин Лутер никога да не бе стъпвал в Париж, влиянието му определено се чувстваше в града, както и по целия континент. Монахът от Витенберг се появил с гръм и трясък на религиозната сцена през 1517 г., когато заковал своите „Тезиси“ на вратата на Витенбергската катедрала и започнал да ругае покварената папската власт и корумпираната търговия с индулгенции.

В модерната ера на печатната преса удостоверенията за индулгенции бяха станали доходно занимание за Църквата. Продавачите на индулгенции идваха в града, излагаха стоките си в местната църква и внасяха смут в редовните молитви и служби. Удостоверенията им бяха масова продукция, с празни места за имена, дати и цени; всички добри християни бяха длъжни в името на мъртвите си приятели и роднини, както и за собствените си души, да си купят тази застраховка за отвъдното и да ускорят излизането на грешника от чистилището и влизането му в рая. Лyтер намерил тази практика за отвратителна и пълна с богословски грешки, и се страхувал за съдбата на хората, които вярвали, че спасението може да се купи. Свещениците във Витенберг имали поговорка, от която му призлявало - „Щом монетата звънне в ковчежето, една душа се издига от чистилището.“

Та нали, твърдял Лутер, Павел пише на римляните, че не друг, а Бог ще ни спаси: „Защото в благовестието се открива правдата Божия от вяра във вяра, както е писано: „праведният чрез вяра ще бъде жив.“⁴ Лутер посочил, че хората не се нуждаят от папата, свещениците и всички украшения и разкош на Църквата, за да се спасят. Било им нужно едно-единствено нещо - лично общуване с Бог.

Витенбергските тезиси на Лутер бързо бяха преведени от латински на немски и получиха широко разпространение. Искрено вярващите вече мърморели тихо срещу упадъка на Църквата и злоупотребите на папската власт. Тезисите на Лутер били като горяща клечка, хвърлена в сухите подпалки на недоволството. Лумналият огън, Реформацията, забушува из Европа и дори в консервативни бастиони като „Монтежу“ се долавяше димът му. Студентите с отворени и будни умове като Жан започваха да усещат и жегата му.

Едгар беше в стаята си и се мъчеше да наизусти трактата на папа Лъв X на светлината на малка свещичка. Държеше брошурата в едната си ръка, а с другата разтриваше подутината на бузата си. Беше премръзнал, уморен, гладен и тъжен. Ако страданието беше задължително за избавлението, той със сигурност щеше да бъде спасен. Това бе единствената положителна мисъл, която му идваше в главата. Почукването на вратата го стресна.

Отвори и пред него се озова спокойното лице на Жан.

-      Добра вечер, Едгар. Помислих си да намина и да видя как си.

Едгар заекна от изненада, след което го покани да влезе. Предложи му стола си.

-      Благодаря за посещението - рече той.

-      Стаята ми е малко по-нататък по коридора.

-      Зная, но въпреки това е неочаквано. За първи път се случва.

Жан се усмихна.

-      Днес имаме повече общо помежду си, отколкото вчера. И двамата бяхме бити от Бедие.

-      Може би - мрачно се съгласи Едгар. - Но ти отнесе боя заради ума си, а аз - заради своята глупост.

-      Езикът те спъва. Ако трябваше да говоря на английски, нямаше да се представя особено добре.

-      Много мило от твоя страна, че го казваш.

Жан стана.

-      Е, дъртият Темпет скоро ще започне да обикаля двора и да дебне за запалени свещи. По-добре да си лягаме. - Подаде му парче хляб, увито в носна кърпа.

Едгар усети как очите му се пълнят със сълзи и обсипа Жан с благодарности.

-      Моля те, остани още малко - замоли се той. - Бих искал да те питам нещо.

Жан се съгласи и търпеливо зачака, отпуснал доброжелателно ръце в скута си, докато Едгар излапа хляба и преглътна.

-      Сблъсквам се с огромни трудности - каза Едгар. - Не съм по ученето. Обучението в „Монтежу“ ми е трудно и всеки ден изпитвам ужас. Но не мога да се махна, защото баща ми ще ме накаже по-лошо и от учителите.

-      Съжалявам за теб, Едгар. Душата ти е подложена на изпитание. С какво мога да ти помогна?

-      С ученето. Стани мой наставник.

Жан поклати глава.

-      Не мога.

-      Защо?

-      Защото не разполагам с време. Не мога да го направя през деня, защото съм решил да изчета всичко, което намеря, за великите въпроси на нашето време.

-      Реформацията - изсумтя Едгар.

-      Ние сме щастливи, че живеем в такава вълнуваща ера.

-      Семейството ми е богато - изтърси Едгар. - Ще намеря начин да ти платя.

-      Нямам нужда от пари. Жадувам единствено за знание. А сега трябва да тръгвам.

-      Не! - възкликна Едгар толкова енергично, че сам се изненада от себе си.

Трябваше да убеди Жан да му помогне; вече беше напълно объркан и не знаеше какво да прави. Мислите му запрепускаха - може би имаше някакъв начин. Щеше да наруши клетвата, която си беше дал, но какъв избор имаше?

-      Ако ми помогнеш - изломоти той, - ще ти покажа нещо, което със сигурност ще те завладее и силно ще стимулира ума ти.

Жан повдигна вежди.

-      Събуди интереса ми, Едгар. С какво разполагаш?

-      С книга. Имам книга.

-      Каква книга?