Книга на душите

Фрейзър наблюдаваше погребението през бинокъла от сервизния път на около четиристотин метра разстояние. Разполагаше с план. Щяха да последват процесията обратно до дома на Липински. Знаеха, че бде- нието ще се състои там, тъй като бяха поръчали на хората от оперативния център в Грум Лейк да проникнат в сървъра на погребалния дом и да научат маршрута и крайния адрес на лимузината. Щяха да изчакат до вечерта, когато Уил и Нанси останат сами със сина си, да влязат и да спипат Уил, като използват толкова сила, колкото е необходимо. Щяха да претърсят къщата за нещо свързано с Кантуел Хол. А след като вдигнат Уил на десет километра височина, щяха да поискат инструкции от Пентагона. Хората му бяха съгласни, че два последователни удара в една и съща къща са най-добрата възможна изненада.

Докато свещеникът отслужваше литургията, Фрейзър и хората му дъвчеха сандвичи. Докато Нанси хвърляше шепа пръст върху ковчезите на родителите си, наблюдателите се наливаха с кофеин и енергийни напитки.

Когато службата приключи и хората започнаха да се разотиват, Фрейзър продължаваше да наблюдава внимателно. Около Уил и Нанси имаше група опечалени и за момент Фрейзър ги изгуби в морето тъмносини и черни палта. Насочи вниманието си към лимузината, която беше паркирана начело на процесията, и щом забеляза мъж и жена с бебе на ръце, нареди на шофьора да тръгва.

Погребалната процесия пое обратно към дома на Липински. Антъни Роуд бе къса задънена улица с много дървета покрай нея. Беше невъзможно да паркират там, без да бъдат забелязани, затова Фрейзър нареди да заемат позиция на главната Норт Стрийт и търпеливо зачака в отслабващата следобедна светлина посетителите да си тръгнат.

Катафалката на „Балар-Дюран“, черна лимузина „Ландау“, спря пред частния терминал на летище „Уестчестър“. Облеченият в черен костюм шофьор слезе и се огледа, преди да отвори задната врата.

-      Справихме се - каза той.

Уил слезе пръв, помогна на Нанси и Фили, след което ги поведе към терминала. После се върна, за да плати на шофьора и да вземе багажа.

-      Не си стъпвал тук, ясно?

Шофьорът докосна фуражката си и потегли.

Вътре в терминала Уил незабавно забеляза мъжа със среден ръст и здраво телосложение, късо подстригана сива коса, джинси и кожено яке. Човекът посегна да бръкне във вътрешния си джоб. Уил внимателно го следеше как вади ръката си, но в нея имаше само визитка. Мъжът пристъпи към него и му я подаде.

Дейн П. Бентли, Клуб 2027.

-      Вие трябва да сте Уил. А вие навярно сте Нанси. А малкият мъж кой е?

Нанси погледна любезното лице на Дейн със сивата му четина.

-      Името му е Филип.

-      Моите съболезнования, приятели. Самолетът ви е зареден и готов за излитане.

Фрейзър изчака целия следобед, докато колите престанаха да спират и тръгват от дома на Липински. Привечер забеляза Лора Пайпър и съпруга ѝ да си тръгват с такси. По здрач потегли по Антъни Роуд за бързо разузнаване. Единствената кола пред къщата беше на Джоузеф. Лампите и на двата етажа светеха. Фрейзър реши да изчака още час, за да е сигурен, че няма да има закъснели посетители.

В уреченото време спряха пред къщата и се разделиха на две групи по двама. Фрейзър изпрати Декорсо да влезе през мазето и лично разби входната врата. Предпазителят на пистолета беше свален и от заглушителя оръжието изглеждаше дълго и заплашително. Чувстваше се добре, че не търка седалка, че действа. Беше готов, дори очакваше с нетърпение да употреби известно насилие. Предвкусваше удоволствието, с което щеше да фрасне Пайпър по слепоочието и да събори кучия син на пода.

Онова, за което не беше готов и което го накара да изпсува на глас, беше напълно празната къща с кукла колкото Филип на дивана в дневната, където я беше оставила Лора Пайпър.

32

Дейн Бентли пилотираше двайсетгодишния „Бийчкрафт Барон 58“, двумоторен спортен самолет с максимална скорост 370 километра в час и обхват почти 2400 километра. Едва ли имаше място в континенталните щати, където да не бе кацал, и най-много от всичко обичаше да си намери оправдание за някой сериозен полет.

Когато старият му приятел Хенри Спенс му се обади от името на Клуб 2027 и му каза, че ще поеме разходите за гориво, Дейн бързо се озова зад волана на стария си „Форд Мустанг“ модел шейсет и пета и потегли към хангара на муниципално летище „Бевърли“ на каменистото крайбрежие на Масачузетс. По пътя остави гласова поща на приятелката си, че му се налага да замине за няколко дни, както и второ съобщение до по-младата жена, с която тайно се срещаше. Дейн беше шейсетгодишен младок.

В далечината, на около петнайсет морски мили на север, следобедното слънце се беше надвесило над дългото и тясно Уинипесоки, голямо и дълбоко езеро с двеста обрасли с борове острова. Дейн потисна инстинкта си на туристически гид да им го посочи. Тримата му пътници бяха зад него и спяха дълбоко в гледащите една срещу друга седалки. Вместо това започна да бъбри с кулата на летище „Лакония“ и няколко минути по-късно се снишаваше към пистата.