Книга на душите

Картата с дипломатическия имунитет, която бе изиграл Декорсо, беше вдигнала неописуем хаос. Държавният департамент нямаше представа кой е Декорсо и защо от Министерството на отбраната настояваха да удовлетворят искането му. Големите клечки от СРС яростно се опитваха да изкопчат информация за Декорсо от колегите си от ЦРУ. Политическият футбол продължаваше все по-нагоре и по-нагоре по веригата, докато държавният секретар с неохота се съгласи лично да се застъпи за Декорсо пред английския външен министър.

Декорсо получи пропуска си за излизане от затвора. Британското правителство с нежелание се примири и го предаде на представителите на американското посолство. След това бързо бе откаран на летище „Станстед“, за да се качи в частния „Гълфстрийм V“, принадлежащ на секретаря на флота, а разследването за палеж и убийство беше спряно.

Накрая Декорсо наруши мълчанието и измънка извинение.

-      Как така се остави да те спипат? - изръмжа Фрейзър.

-      Някой съобщил номера на колата ми на полицията.

-      Трябвало е да го смениш.

-      Имаш оставката ми.

-      Никой не си подава оставка при мен. Когато реша да те изритам, ще те уведомя.

-      Спипахте ли Пайпър?

-      Опитахме снощи. Въглероден оксид в дома на Липински. Сложихме капана, докато бяха на ресторант.

-      Вчера беше тяхната дата, нали?

-      Да. Ние бяхме причината. Пайпър излезе от къщата, после се върна и вдигна тревога. Жена му и синът му ще се оправят. Така и не ни се отвори възможност да се доберем до онова, което е намерил в Англия. Доколкото знаем, би трябвало вече да е предал материала на Спенс.

-      А Спенс къде е?

-      Не знам. Сигурно пътува обратно към Вегас. Търсим го.

Декорсо вдиша през зъби.

-      Мамка му.

- Да.

-      Какъв е планът?

-      Пайпър е в болницата в Уайт Плейнс. Пълно е с хора на ФБР. Следим го и когато излезе, ще го спипаме.

-      Сигурен ли си, че не искаш да ме изриташ?

Фрейзър знаеше нещо, което подчиненият му не подозираше. Вдругиден Декорсо щеше да е покойник.

Нямаше смисъл да се занимава с купищата бумащина, за да го уволни.

-      Не е нужно да го правя.

Декорсо му благодари и не си отвори устата през остатъка от пътуването.

Когато Нанси отново се събуди, беше късен следобед. Бяха ѝ изключили монитора и я бяха преместили в единична стая. Уил не беше до нея и тя се паникьоса. Позвъни и сестрата ѝ каза, че съпругът ѝ вероятно е в детското интензивно при бебето. След няколко минути той се появи на вратата.

Нанси държеше кърпичка и бършеше очите си.

-      Къде са те? Мама и татко.

-      В „Балар-Дюран“.

Тя кимна. Това бе предварително избраната от тях погребална агенция. Джоузеф обичаше да планира нещата.

-      Всичко е подготвено за утре, ако мислиш, че можеш да се справиш. Можем и да отложим с един ден.

-      Не, ще бъда готова. Трябва ми рокля.

Изглеждаше толкова тъжна. Тези разплакани, големи очи.

-      Лора ще се погрижи. Двамата с Грег отидоха да пазаруват.

-      Как е Фили?

-      Извадиха го от интензивното. Много е добре. Яде като за световно.

-      Кога ще мога да го видя?

-      Някъде привечер, сигурен съм.

Следващият въпрос го изненада.

-      Ти как си?

Наистина ли я беше грижа?

-      Мърдам - мрачно отвърна той.

-      Мислех за нас - промълви тя.

Уил зачака със затаен дъх. Искаше от него да се махне от живота ѝ. Изобщо не трябваше да почерни вратата ѝ. Тя и Филип щяха да са по-добре без него. Той бе в бара и пиеше, докато семейството му е гълтало газ. Вече ѝ беше изневерил един път. Кой можеше да гарантира, че няма да го направи отново?

-      Мама и татко се обичаха. — Произнасяше задавено думите, долната ѝ устна трепереше. - Легнаха си заедно, както са правили всяка вечер в продължение на четиридесет и три години. Умряха мирно в леглото си. Никога не са били хилави. Никога не са боледували. Това бе техният час. Винаги е щял да бъде техният час. Искам същото да стане и с мен, когато настъпи моят час. Искам да заспя една нощ в обятията ти и никога повече да не се събудя.

Уил се наведе през преградата на леглото и я прегърна толкова силно, че тя изпъшка. После отпусна питонската си хватка и я целуна благодарно по челото.

-      Трябва да направим нещо, Уил - рече тя.

-      Зная.

-      Трябва да спипаме тези копелета. Искам да ги поставя на колене.

Уил не можеше да използва мобилния в отделението без да бъде смъмрен от някоя сестра, затова слезе долу в чакалнята. В паметта на телефона имаше записан само един номер. Избра го.

-      Ало? - отговори задъханият глас на Спенс.

-      Уил Пайпър е.

-      Радвам се, че се обади. Как си, Уил?

-      Наблюдателите се опитаха да ни убият снощи. Родителите на жена ми са мъртви.

Последва мълчание.

-      Много съжалявам. Пострадахте ли?

-      Жена ми и синът ми пострадаха, но ще се оправят.

-      Слава Богу, че го чувам. Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

-      Може би. Взех решение. Ще ти покажа базата данни.