Книга на душите

Тази нощ Уил спа на един стол в стаята на сина си. Всичко беше готово за следващия ден и не му оставаше друго, освен да си позволи малко почивка. Дори сестрите, които влизаха и излизаха на всеки няколко часа, не можаха да го събудят.

На сутринта се събуди от звуците на Филип в креватчето му, който весело гукаше и си играеше с плюшената си играчка. Уил използва това оптимистично начало, за да се настрои за изпитанията на идващия ден.

Напрегна се, когато чу някой да приближава вратата, но вместо поредната сестра в стаята влязоха Лора и Грег. Бяха дошли от Вашингтон и оказаха неимоверна помощ при подготовката на погребението. Липински бяха обичани съседи и на опелото им щяха да присъстват много опечалени. Поради изтеклата информация за бърникането в пещта медиите също щяха да проявят интерес и се очакваше многоброен контингент от нюйоркски журналисти. Трябваше да се уредят също и последни подробности със свещеника, с погребалната агенция и с гробището. Лора бе малко тромава заради бременността си, но Грег пое върху себе си ролята на движещия нещата човек и Уил му бе благодарен за това.

-      Успя ли да поспиш? - попита го дъщеря му.

-      Малко. Виж го колко добре изглежда.

Грег погледна надолу към Филип, сякаш опитваше ролята на татко.

-      Здрасти, приятел.

Уил се изправи, застана до зет си и постави ръка на рамото му. Това бе първият му физически контакт с младия мъж, ако не се броят ръкостисканията.

-      Наистина ми помогна. Благодаря.

-      За нищо - леко смутено отвърна Грег.

-      Трябва да намеря начин да ти се отплатя.

Уил се нагърби с ролята на шеф на охраната и по време на закуска в кафенето педантично планира цялата хореография. Трябваше да бъдат пред очите на всички, сред тълпата. Фрейзър можеше да гледа колкото си иска, но нямаше да е в състояние да нанесе удара си, ако наоколо има много хора. Детайлите бяха важни. Всичко трябваше да мине перфектно, в противен случай щяха да се окажат на дъното на някоя много дълбока дупка.

Когато отиде в стаята на Нанси, тя вече беше облякла новата си черна рокля и стоеше пред огледалото в тоалетната. Изглеждаше твърдо решена да не плаче, докато си слага грим. Стар приятел от Бюрото беше минал през апартамента им и бе взел един от черните костюми на Уил. Двамата не бяха изглеждали така елегантни от деня на сватбата им. Уил постави длан на кръста ѝ.

-      Изглеждаш добре - каза тя.

-      Ти също.

-      Не зная дали ще успея да го направя - пророни тя с треперещ глас.

-      Ще бъда до теб непрекъснато - обеща той.

Пред входа на болницата ги чакаше лимузина на „Балар-Дюран“. Според протокола на изписването Нанси беше изкарана с количка до самата кола. Придържайки Филип към гърдите си, тя влезе в кадилака. Уил оглеждаше алеята и улицата, сякаш беше на мисия за охрана на свидетел. Малка група агенти от нюйоркския отдел огради лимузината като отряд на тайните служби, зачислен към някоя важна клечка.

Когато лимузината потегли, Фрейзър свали бинокъла и измърмори на Декорсо, че Пайпър е в пашкул. Проследиха ги от разстояние и не след дълго паркираха на Мейпъл Авеню. Белите колони на погребалния дом бяха пред тях.

Липински бяха непринудени хора, които не си падаха по церемониите, и приятелите им от квартала се погрижиха службата да отговаря на характера им. След прочувственото слово на енорийския свещеник излязоха безброй колеги, партньори на бридж, енориаши и дори самият кмет, за да споделят трогателни и весели истории за грижовната и обичлива двойка, чийто живот бе прекъснат така ненавременно. На предната пейка Нанси плачеше непрекъснато, а когато Филип ставаше прекалено шумен, Лора го изнасяше, докато не се успокои. Уил стоеше напрегнат и готов за действие, непрекъснато се озърташе и оглеждаше препълнената зала. Съмняваше се, че наблюдателите са вътре, но винаги съществуваше и такава възможност.

Гробището Маунт Калвъри се намираше в северната част на Уайт Плейнс, на няколко километра от дома на Липински, до територията на Уестчестър Колидж. Джоузеф винаги бе харесвал спокойния район и по типичния си методичен начин бе закупил семеен парцел още преди тридесет години. Сега той го чакаше, в тъмнокафявата земя имаше два прясно изкопани гроба. Беше от онези свежи есенни утрини, когато слънцето светеше слабо и глухо, а листата хрускаха под краката на опечалените.