Книга на душите

Ако алтернаторът на автобуса от Ел за Лас Вегас не се беше повредил, следващият ден можеше да мине по различен начин. Такава е природата на предопределеността и съдбата. Една променлива влияе на друга, тя — на трета и така нататък по безкрайно сложната верига. Вместо да напусне Ел Ей в десет и половина вечерта, автобусът потегли от терминала четири часа по-късно.

За успокоение Уил смучеше от бутилката през по-голямата част от шестчасовото пътуване през пустинята и задряма, когато се вцепени достатъчно. Цялата задна част на автобуса беше само за него. Повечето от останалите пътници предпочетоха да вземат по-късен курс. Имаше само неколцина твърди глави, които останаха да чакат завършването на ремонта, а хората, които се качват в автобус за Лас Вегас посред нощ, предпочитат да останат насаме със себе си.

Периодично посещаваше тоалетната, за да натъпче още марля в раната и да я полее с йод, но продължаваше да кърви и губеше сили с всеки изминал час.

Събуди се, когато изгревът обагряше пустинята — с тъпо главоболие, пресъхнала уста и болки в крака. Трепереше и се сгуши в якето си, за да се стопли. Теренът навън бе равен, кафяв и покрит с бодливи храсталаци. Искаше му се климатикът да се повреди и температурата да се изравни с пустинната жега. Инфекцията вероятно започваше.

Последният час от пътуването бе истинско изпитание. Издържа на гаденето, болката и силните студени тръпки, от които му тракаха зъбите, като стягаше гневно мускули. Трябваше му ужасно усилие на волята, за да довърши започнатото. Ако се огънеше пред засилващата се слабост, Фрейзър щеше да победи. Не можеше да позволи подобно нещо. Съсредоточи мислите си върху Нанси и сина си. В съзнанието му се появи образът на сучещия Фили, докато тя замечтано гледаше през прозореца на апартамента им. После откри, че се смее, когато картината се смени с огромната каравана на Спенс.

— Искам този автобус — изграчи той.

През зеленикавите прозорци в далечината се появи Лас Вегас, издигащ се от равната пустиня, проблясващ като кристал, подобно на Изумрудения град. Надигна се за още една смяна на превръзката. Чистачът на тоалетната сигурно щеше да си помисли, че по време на пътуването е имало здрав екшън.

Накрая автобусът спря на автогарата недалеч от казино „Голдън Нъгет“. Уил беше последен и шофьорът го изгледа подозрително как бавно слиза от стъпало на стъпало.

— Добре ли си, приятел?

— Чувствам се отлично — промърмори му Уил. — Чувствам се късметлия.

Закуцука направо към най-близкото такси. От горещото слънце се почувства малко по-добре. Бавно се намести на задната седалка.

— Закарай ме до Хендерсън. Улица „Сейнт Кроа“.

— Скъп квартал — отбеляза шофьорът и го изгледа.

— Не се и съмнявам. Закарай ме по най-бързия начин и ще получиш петдесетачка отгоре.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ някоя болница?

— По-добре съм, отколкото изглеждам. Само бъди така добър да изключиш климатика.

При предишното си посещение в Лас Вегас си беше обещал то да бъде последното му. Това бе преди повече от година, когато дойде да разпита шефа на застрахователната компания „Дезърт Лайф“ във връзка със случая „Апокалипсис“. Беше една от онези ситуации, в които нацелваш правилната посока, но се оказваш на погрешното място. Президентът на компанията Нелсън Елдър се оказа свързан със случая, но не по начина, по който очакваше Уил. Дружеското му отбиване до някогашния му съквартирант Марк Шакълтън също беше далеч от изживяването „каквото виждаш, това получаваш“. Пътуването му остави противни впечатления от Вегас, но и без това никога не си беше падал по града. Закле се, че по един или друг начин това наистина ще бъде последното му стъпване тук.

Пиковият трафик беше в посока на север към Вегас, но те се движеха в обратната и стигнаха доста бързо до Хендерсън. Шоколадовите висини на хребета Макълоу изпълниха предното стъкло, докато приближаваха възвишенията Макдоналд, където се намираше скъпият квартал на Спенс. Уил се напрягаше да остане в съзнание и яростно стискаше и отпускаше юмруци, а шофьорът непрекъснато му хвърляше погледи в огледалото.

Хендерсън се оказа ограден квартал в злачния терен на клуб „Драгън Ридж“, анклав от модерни домове, накацали по хълмовете над игрищата за голф. На портала Уил свали прозореца и каза на охраната, че Уил Пайпър е дошъл да види Хенри Спенс. Чу гласа на Спенс по телефона на пазача, след което мъжът махна на таксито да продължи.

Уил се озова пред най-голямата къща, която бе виждал някога — огромна постройка в средиземноморски стил с цвета на пясъчник. Видя Спенс при отворената врата, седнал на скутера си. Кениън се завтече към тротоара, като махаше и викаше, и спря стреснат при вида на излизащия със залитане Уил. Изтича към него и го подхвана, за да му помогне да извърви разстоянието до вратата.

— Мили Боже! Какво е станало? — ахна той.

Уил стисна зъби.

— Наблюдателите. Май са пипнали Дейн.

— Ужасно се притеснихме — рече Кениън. — Нищо не сме чули. Хайде. Влизай вътре.

Спенс дръпна скутера си назад, за да им направи път.