Книга на душите

— Алф, сложи го на дивана в семейната стая! Господи, той кърви! Уил, проследиха ли те?

— Не мисля — изхриптя Уил.

Къщата представляваше осемстотин квадратни метра разкош, същински Тадж Махал в стила на Вегас, построен за богатата съпруга на Спенс. Кениън помъкна Уил през оформения като подкова интериор до една стая с камина, бюро с компютър и огромен кафяв диван, гледащ към басейна в задния двор. Уил се просна на него и Кениън внимателно вдигна краката му и ги положи на дивана. Уил беше пребледнял и плувнал в пот, дишането му бе учестено. Крачолът на панталона бе пропит с лепкава кръв, във въздуха се носеше противна тежка миризма.

— Трябва ти лекар — тихо рече Кениън.

— Не. Още не.

— Хенри, да имаш ножици някъде наблизо?

Спенс приближи със скутера си. Кислородните му тръбички съскаха.

— В бюрото.

Кениън намери ножиците и изряза голям квадрат от панталоните на Уил, разкривайки окървавената превръзка. Разряза и нея, махна марлята и прегледа раната. По време на работата си в никарагуанските джунгли се беше научил да дава първа помощ.

— Сам ли си се превързвал?

Уил кимна.

— Без обезболяващи?

— Боя се, че да.

Бедрото беше зачервено и подуто. От марлята се носеше плътна, противна миризма.

— Инфектирана е.

— Имам цял аптекарски склад в медицинския си сандък — обади се Спенс. — Какво ти трябва?

— Донеси ми някакви хапчета за болка — отвърна Кениън. — Кодеин, викодин, каквото и да е, а също и каквито антибиотици намериш. Да имаш аптечка за първа помощ?

— В багажника на мерцедеса. Немците мислят за всичко.

Уил се опита да се надигне.

— Взех я — каза той. — В раницата е.

Спенс затвори очи.

— Слава Богу.

— Първо да се погрижим за теб — настоя Кениън.

Слабият мъж работеше бързо, напомпа Уил с обезболяващи и антибиотици, после го помоли за прошка, преди да извади стария тампон от раната и да го замени с нов. Уил стенеше и скърцаше със зъби, а когато всичко приключи, поиска уиски.

Кениън не мислеше, че идеята е добра, но Уил все пак успя да го убеди да му налее едно питие.

— Утре го отказвам — заяви той и му подаде празната чаша.

Кениън седна до него, а Спенс докара скутера си по-близо. Едва тогава Уил забеляза, че Спенс се е издокарал. Косата и брадата му бяха грижливо сресани, имаше хубава риза и вратовръзка.

— Защо си се облякъл така? — попита го Уил.

Спенс се усмихна.

— Вече няма да празнувам рождени дни. Затова решихме да отбележим деня на смъртта ми. Алф се представи чудесно. Направи ми палачинки. Планира целия ден, не че е гарантирано, че ще участвам във всичко. Пица и бира за обяд. Следобед ще гледаме „Гражданинът Кейн“ в медийната стая. Пържоли на скара за вечеря. След това ще изключа кислорода и ще изпуша една пура на двора.

— Което вероятно ще го убие — тъжно вметна Кениън.

— Съжалявам, че нарушавам плановете ви — каза Уил. — Подайте ми раницата.

Извади лаптопа и докато операционната система зареждаше, им разказа за намирането на флаш паметта и смъртоносната среща с наблюдателите. Не беше видял Фрейзър, но бе усетил присъствието му.

— Да приключим с работата преди да гледаме филми, става ли? — подкани ги той.

— Напълно съгласен — отвърна Спенс. — Пък и без това вече знам всичко за Роузбъд.

Уил отвори базата данни на Шакълтън и въведе паролата, след което обяви, че е готов.

Спенс пое дълбоко дъх и облиза пресъхналите си устни. Искаше да знае, но процесът щеше да бъде мъчителен. Изрече първото име:

— Уилям Ейвъри Спенс. Балтимор, Мериленд. Той е най-големият ми син.

Уил затрака с клавишите.

— Отвъд хоризонта е.

Спенс издиша и се изкашля няколко пъти.

— Томас Дъглас Спенс, Ню Йорк Сити.

ОХ.

— Сюзан Спенс Пиърсън, Уилмингтън, Делауеър, дъщеря ми.

ОХ.

— Добре — спокойно рече той. — Да продължим с внуците ми. Много са.

Всички бяха ОХ.

Последва списък на снахи и зет, после дойде ред на по-младия му брат и неколцина първи братовчеди.

Един от братовчедите щеше да умре след седем години. Спенс кимна.

Вече беше почти приключил, отпуснат и доволен. Напрежението му беше изчезнало.

И накрая каза:

— Алф, искам да знам и за теб.

— Аз пък не искам! — запротестира Кениън.

— Тогава ни остави за минута. Не е нужно да го чуваш, но трябва да изпълниш желанието на умиращия.

— За Бога, Хенри, през последните две седмици правя само това!

— Скоро този товар ще падне от раменете ти. А сега се разкарай оттук.

Двамата си размениха братски усмивки.

Няколко минути по-късно Кениън се върна с поднос с кафе. Погледна ги и се изкиска.

— Няма да ви питам, а вие няма да ми казвате. Не искам да си развалям хубавите и подредени отношения с Бог. Предпочитам Той да ме изненада. По естествения начин.

— Както решиш, Алф — отвърна Спенс. — Ще пийна едно кафе. Вече приключих. Уил ми поднесе огромен дар. Мога да умра спокойно.

Наркотиците започваха да действат и на Уил му се приспа.

— Трябва да вляза в интернет.

— Има безжична мрежа — рече Спенс. — Нарича се Хенри Нет.

Уил щракна върху иконата.

— Иска ми парола.

— Не можеш ли да я познаеш? — попита го Спенс и намигна.

— Не, не мога. — Изобщо не му беше до игри.

— Обзалагам се, че можеш.

Пръсна се стъкло.

През разбитите плъзгащи се врати нахлу горещ въздух от възвишенията.