Книга на душите

Угощението продължи, но разговорите бяха вяли и тихи. Един от мъжете наскоро се бе върнал от кралския двор и попита останалите какво мислят за молбата на краля до папата за анулиране на брака му с кралица Катерина. Кантуел се възхищаваха на благочестието на кралицата и недолюбваха развратната Болейн, но дори в рамките на рода подобни приказки бяха опасни. Влиянието на Хенри се простираше във всяка енория. Със сигурност ще се намери решение, увери Томас роднините си. Перспективата за разрив с папата заради такъв въпрос беше немислима.

Нарязаният и разчленен глиган бе поднесен на огромен дървен поднос и бе лакомо погълнат с големи резени черен хляб. В края на вечерята бе поднесен яйчен крем със сушени смокини, орехи и подправено вино. Накрая баронът избърса ръцете и устата си с покривката на масата, прочисти гърлото си и след като се увери, че вниманието на сина му е насочено към него, започна предварително подготвеното си изявление.

— Както знаят братята ми и добрата ми съпруга, аз съм недоволен от обучението ти, Едгар.

Резкият му глас и строгият тон накараха присъстващите да сведат погледи.

— Наистина ли, татко?

— Надявах се на по-добри резултати. Чичо ти Уолтър бе много облагодетелстван от обучението си в Оксфорд и сега, както знаеш, е високоуважаван юрист там. Оказва се обаче, че стандартите на колежа „Мертън“ значително са паднали.

Долната устна на Едгар потръпна.

— Как така, татко?

— Ами, виж себе си! — изрева баронът. — Какви други доказателства са ми нужни! Ти си по-вещ във виното, жените и песните, отколкото в гръцкия, латинския и Библията! Няма да се върнеш в Оксфорд, Едгар. Образованието ти ще продължи другаде.

Едгар си помисли за приятелите си и комфортните си покои в „Мертън“. Недалеч от колежа имаше уютна таверна, която щеше да обеднее.

— И къде по-точно, татко?

— Отиваш в колежа „Монтежу“ на Парижкия университет.

Едгар вдигна ужасено очи и видя киселата физиономия на братовчед си Арчибалд. Това безрадостно чудовище бе прекарало шест години там и надълго и нашироко му беше разказвало за суровата дисциплина и аскетизма на заведението.

Баща му стана и тръгна към изхода.

— Този колеж ще те опитоми, за Бога, и ще те направи достоен богобоязлив Кантуел! Заминаваш за Париж, момче! Онзи окаян град ще бъде твой дом.

Арчибалд се ухили и още повече развали настроението на покрусения младеж:

— Има само три неща, които трябва да знаеш за „Монтежу“, братовчеде — лоша храна, твърди легла и силни удари. Съветвам те да си допиеш виното, защото малкото, което ще получиш там, е предимно вода.

Едгар стана от мястото си. Нямаше да позволи проклетите му роднини да го видят да плаче.

— Да пием за заминаващия ми брат — обади се Уилям, чиято глава бе радостно замаяна от виното. — Нека добрите дами на Париж уважат и почетат новопридобитата му непорочност и благочестие.

21

1527 г.

Париж

Едгар Кантуел се събуди малко преди четири сутринта в окаяно състояние. Сякаш не беше достатъчно, че непрекъснато дрънчащите звънци на колежа го вдигаха от неспокойния сън. Никога не бе изпитвал такъв студ през живота си. Прозорецът му беше покрит с лед от вътрешната страна и можеше да види собствения си дъх, когато се измъкна от тънките си завивки, за да запали свещ. Беше си легнал с всичките си дрехи, дори с наметалото и меките си кожени обувки, но въпреки това бе замръзнал като шушулка. Изпаднал в самосъжаление, огледа мъничката си стая, гола като монашеска килия, и се запита какво ли биха си помислили приятелите му в „Мертън“, ако можеха да видят тази мизерия.

„Монтежу“ си беше спечелил славата на ад на земята. Едгар си помисли, че сигурно и в затвор би се чувствал по-добре. Поне нямаше да му се налага да чете Аристотел на латински и да понася ударите на камшика, ако не успее да изрецитира без грешка някой пасаж.

Животът тук беше окаян, а бе започнал едва преди две седмици. Семестърът щеше да продължи до юли, а дотогава оставаше цяла вечност.

Мисията на колежа „Монтежу“ бе да подготви младежите за свещеници или ръкоположени юристи. Под абсолютната власт на ректора Темпет, консервативен парижки богослов от най-отровния сой, „Монтежу“ строго контролираше моралния живот на учениците си. Те бяха принудени да ровят в съвестта си на редовните всеобщи изповеди на греховете и да порицават поведението на другарите си. За да ги държи постоянно в разкаяние, Темпет им бе наложил непрекъснат пост с малки дажби груба храна, а през зимата ги караше да търпят студа без никакво отопление или завивки. Не биваше да се забравят и безмилостните побои от ръцете на учителите, а понякога и на самия Темпет, комуто това несъмнено доставяше удоволствие.