Книга на душите

— Добре. Напълно съм сериозен.

Джон взе книгата от Вектис от лавицата и седна с нея до Уил. Гласът му стана тих и заговорнически.

— Зная, че не си чак толкова вярващ, но имам една идея.

Уил повдигна заинтересувано вежди.

— Виждал си писмото. Знаеш какво е писал онзи стар монах Феликс. Може пък библиотеката да не е била унищожена. Ами ако все още съществува? Ами ако успея да я открия и да се сдобия с всички книги? Тогава какво ще ми пука дали ще получа нищожния Роксал? Ако държа ключовете за бъдещето, ще бъда по-богат от всеки лорд, по-прочут дори от онзи приятел на баща ми, дъртия Нострадамус, който, както много добре знаем, не е имал чак толкова големи способности.

Уил го гледаше как говори, пленен от лудостта в погледа му.

— И какво смяташ да правиш, да отидеш там ли?

— Да! Ела с мен.

— Ти си побъркан. Смятам да се женя, а не да участвам в приключение. Вярно, скоро ще замина за Лондон, но не по-нататък. Пък и смятам писанията на онзи абат за измислица. Скалъпил е хубава история, признавам му го, но рижави монаси със зелени очи? Прекалено е.

— В такъв случай ще ида сам. Вярвам в тази книга с цялото си сърце — грубо отсече Джон.

— Желая ти на добър път.

— Чуй, Уил, не искам брат ми да научава тайната. Трябва да скрия писанията. Всички. Без писмата от Феликс, Калвин и Нострадамус книгата е безполезна. Дори баща ми да му разкаже за произхода й, няма да разполага с доказателства, за да подкрепи творенията си.

— Къде смяташ да ги скриеш?

— Не знам — сви рамене Джон. — В дупка в пода. Зад някоя стена. Къщата е голяма.

Очите на Уил проблеснаха и той се оживи.

— Защо не го превърнем в игра?

— Каква игра?

— Да скрием безценните ти писма, но да оставим следи, загатващи за скрито съкровище! Ще съчиня стихотворение гатанка с всички улики в него, а после ще скрием и стихотворението!

Джон се разсмя от сърце и сипа медовина и на двамата.

— Винаги мога да разчитам на забавните ти приумици, Шекспир! Да започнем с играта ти.

Двамата затичаха из къщата, кискайки се като деца, търсеха скришни места, шъткаха си един на друг да не събудят слугите. Когато съставиха най-общо плана, Уил поиска пергамент и нещо за писане.

Джон знаеше къде баща му държи документите за книгата — в дървена кутия, скрита зад други книги на горната лавица. Стигна до нея с помощта на библиотечната стълба и когато я свали долу, препрочете писмото на Феликс, докато Уил работеше на писалището. Топваше перото, написваше бързо ред или два, след което спираше да погъделичка с него бузата си за повече вдъхновение.

Когато приключи, размаха листа над главата си, за да изсъхне мастилото, след което го показа на Джон.

— Изключително съм доволен от постижението си и мисля, че и ти ще го одобриш — рече той. — Използвах формата на сонет, което добавя допълнителна закачка.

Джон го зачете и се загърчи в стола си от палаво удоволствие.

— Не добро! Хитро, много хитро.

— Благодаря — надуто кимна Уил. — Достатъчно приятно е, че го подписах, макар да се съмнявам, че суетата ми ще бъде открита някога!

Джон се плесна по бедрата.

— Уликите са предизвикателни, но не и неразгадаеми. Тонът е игрив, но не фриволен. Идеално подхожда за целта. Наистина ми харесва! А сега да заровим съкровището си като двама гадни пирати, изоставени на самотен остров!

Върнаха се в голямата зала и запалиха още свещи, за да направят задачата си по-проста. Първата им улика беше напъхана в един от големите свещници, украсяващи банкетната маса. Джон го беше отворил и със задоволство установи, че може да побере няколко навити на руло листа. Уил настояваше писанието на Феликс да бъде разделено между първата и последната улика, тъй като краят му съдържаше най-голямото откровение. Джон скри листата и сглоби отново свещника, като удари основата му в килима, за да се увери, че е затворен добре.

Следващата улика — писмото на Калвин — изискаше повече усилия. Джон изтича до плевнята да донесе чукче, длето, свредел и вар. Час по-късно, плувнали в пот, двамата успешно свалиха една от плочките на камината и пробиха дълбока дупка. След като пъхнаха навитото писмо, запушиха дупката и залепиха плочката обратно на мястото й. Отпразнуваха победата, като нападнаха килера за хляб, студено агнешко и остатъка от добро вино в зелена бутилка с формата на луковица.

Настъпи полунощ, но още имаха работа. Писмото на Нострадамус и страницата от книгата му трябваше да намерят мястото си в камбанарията на параклиса. Стига да не бутнеха камбаната с някое пиянско движение, едва ли щяха да бъдат открити така далеч от къщата. Задачата им отне повече време, отколкото смятаха, тъй като дъските бяха адски трудни за откъртване. Когато най-сетне се справиха, пресушената бутилка им свърши добра работа като хранилище на страниците. Накрая Уил изряза малка роза върху дъската с ножа си.

Страхуваха се, че утрото ще ги завари, преди да скрият четвъртата улика, затова продължиха бързо с последната си задача, с която можеха и да не се справят, ако бяха трезвени.

Когато се върнаха в библиотеката, изпоцапани и вмирисани от усилията си, първите слънчеви лъчи озариха небето.