Книга на душите

Джон не се придържаше към подобно синовно уважение и подчинение. Беше дете на своето време, замаяно от украшенията на модерната епоха на Елизабет — елегантните дрехи, фриволната музика, театралните трупи и твърде пренебрежителния подход към сериозни теми като Бог и религия. Според Едгар синът му уважаваше повече каната вино или задника на някое момиче, отколкото желанията на баща си. Ако синът му Ричард беше по-големият, Едгар нямаше да се ужасява толкова много от това кой ще го наследи.

А завещанието му бе особено ценно и трябваше да се пази, защото през целия си живот бе работил най-усърдно за короната, за страната и за Кантуел, и нямаше желание да прехвърли с лека ръка постигнатото с мъка влияние на един впиянчен глупак. Поел отговорността на барон веднага след ненавременната смърт на баща си, той бе започнал кариера на кралска служба и бе принуден внимателно да подбира пътя си през коварните води на държавната политика.

Когато се върна в Англия през 1532 г., крал Хенри вече се бе оженил тайно за Ан Болейн, без това да стане известно на Едгар, както и на повечето му поданици, с което започна големият му конфликт с Рим заради желанието му да анулира първия си брак с Катерина Арагонска. Това бе напрегнат период за Едгар, който се посвети на управлението на имението, построяването на параклиса по подобие на „Нотр Дам“ в чест на убития си баща, заемането на съответстващ за юридическото му образование пост в Съвета на пограничните области и намирането на подходяща съпруга.

Скъсването на веригите, свързващи Англия с Рим, бе постепенно, чрез серия политически ходове и контраходове, достигнали кулминацията си при първата голяма криза за Едгар, когато през 1534 г. Парламентът прие Закона за върховенството, според който се смяташе за държавна измяна отричането, че Хенри е върховен водач на Църквата в Англия.

Едгар побърза да засвидетелства предаността си към краля, тъй като си даваше сметка за мърморенето в двора заради католическото светилище, което издигаше в Роксал. Разбира се, той бе добър католик, но годините в Париж, приятелството му с Жан Калвин и тайното знание, че предопределеността е несъмнена, го направиха достатъчно „протестант“, за да убеди сам себе си, че не обрича душата си на проклятие в ада, като застава на страната на краля в неговото начинание за преустройство на църквата.

Крал Хенри подтикваше Томас Кромуел, Кромуел подтикваше Парламента и лека-полека връзката между Англия и Рим изтъняваше, за да се скъса окончателно през 1536 г. Законът против авторитета на папата бе последният гвоздей в ковчега. Англия вече бе реформистка страна.

Едгар се ожени за Катрин Пийк, скромна жена от заможно семейство, но тя умря при раждане и го остави бездетен вдовец. Той се посвети изцяло на кариерата си и стана съдия във Висшия мирови съд, после във Върховния съд, където се издигна до главен съдия. Състоянието му се увеличаваше и намаляваше с възхода и падението на третата жена на Хенри, Джейн Сиймур, тъй като родът Сиймур имаше кръвни връзки с Кантуел. Но когато синът й Едуард се възкачи на престола през 1547 г. и братът на Джейн, Едуард Сиймур, стана лорд протектор, Едгар стана член на Камарата на лордовете и на личния съвет на краля.

Реформацията на крал Едуард бе по-сурова от тази на баща му и от страната бяха заличени всички следи от папството. Разтурването на католическите църкви се превърна в оргия с разбити витражи, изпотрошени статуи и изгаряне на църковни одежди. Свещениците бяха освободени от обета им за безбрачие, шествията, мощите и реликвите бяха забранени, каменните олтари бяха сменени с дървени маси за причастие. От далечната Женева приятелят на Едгар, Калвин, упражняваше огромно влияние върху Британските острови. Малкият параклис на Едгар оцеля в тези смутни времена само защото се намираше на частна територия, собственост на могъщ и дискретен благородник.

Махалото се люшна за известно време в другата посока, когато кралица Мери наследи брат си и зае престола за пет кратки години. Мери страстно се мъчеше да възстанови католическата вяра. Сега беше ред на протестантите да бъдат подложени на гонения и изгаряни на клада. Едгар набързо преоткри католическите си корени, като се ожени за втората си съпруга Джулиана от католическо семейство от Стратфорд на Ейвън. Джулиана, която бе почти петнадесет години по-млада от него, започна да му ражда деца почти едно след друго и двете му дъщери се появиха на този свят като католички.

После махалото отново се люшна. През 1558 г. Мери умря, сестра й Елизабет стана кралица и Англия отново се превърна в протестантска държава. Едгар побърза да се върне в лоното на протестантството, оставайки глух към настоятелните молби на жена си, която въпреки това продължи да организира тайно литургии в параклиса и да образова дъщерите си с Библия на латински. Макар и на напреднала възраст, той най-сетне стана баща на син, който бе кръстен Джон в безупречна католическа церемония. Пет години по-късно се роди Ричард, а Джулиана изгуби живота си сред солените сълзи на Едгар.