Книга на душите

И ето че сега напрежението от живота като политически и религиозен хамелеон вземаше своето. Едгар страдаше от старчески болежки и рядко напускаше Кантуел Хол. Не бе стъпвал в двора от две години и предполагаше, че кралицата напълно е забравила за съществуването му. Но най-вече се тормозеше от безпътния си син.

Беше горещ летен ден, но на Едгар непрекъснато му беше студено. Продължаваше упорито да седи до малката камина в спалнята, с шал на раменете и завити с одеяло крака. Нямаше никакъв апетит и го мъчеше непрестанно разстройство, което приписваше на лекарствата, давани му от онзи дръвник аптекаря срещу подаграта. Ако старият лечител Нострадамус бе все още жив, Едгар щеше да го помоли от все сърце да дойде в Англия и да се погрижи за заболяванията му.

От градината под прозореца си чу мъжки смях и лудуване и когато стисна от гняв развалените си зъби, болката едва не го събори от стола. Допи остатъка от виното си на бързи големи глътки, като си измокри брадичката. По-добре умът му да бъде размътен, отколкото да понася тази физическа и духовна мъка. Прииска му се да имаше книгата от Вектис, в която се намираше датата на неговата смърт, за да знае колко още му остава да страда. Навън синът му отново се смееше и бърбореше като момиче.

Джон пиянски се наслаждаваше на великолепния ден в разгара на лятото, когато тревата е буйна и зелена, слънцето — горещо и жълто, а цветята в градината — пламтяща оргия от цветове. Играеше на стрелба, но натъпканите със слама мишени бяха в безопасност от неточно пуснатите му стрели. Всеки път, когато пропускаше, приятелят му буквално падаше на земята в истеричен смях.

— Гледай си работата, Уил — извика Джон. — Ти и толкова не можеш!

Макар и млад, Джон вече имаше дебелото тяло на човек от простолюдието — по-скоро пияница и кавгаджия, отколкото джентълмен или учен. Подобно на някои от връстниците си беше гладко избръснат, което според баща му правеше лицето му да изглежда голо. Брадичката на Кантуелови изглеждаше по-добре под брада, пък и младежът не бе от красавците. Приличащият на клюн нос не стоеше добре между воднистите му очи и месестите бузи, устните му бяха извити в постоянна похотлива усмивка. През двете си злощастни години в Оксфорд, преди да бъде изгонен за непристойно поведение, дамите от бордея се ужасяваха при мисълта, че могат да бъдат избрани от грубия простак.

Приятелят му бе от по-изисканите. Беше седемнадесетгодишен, жилав и мускулест, с интелигентно лице и настойчиво растящи мустаци и козя брадичка. Дългата му черна коса се спускаше над яката му като абанос на фона на гладката му кожа. Дяволитият поглед на сините му очи и обаятелната усмивка сякаш не изчезваха нито за миг. Дикцията му бе ясна и точна, около него витаеше ореол, който изискваше хората да го приемат на сериозно.

Познаваше Джон Кантуел от дете, когато двамата посещаваха новото кралско училище в Стратфорд. Макар Уил да бе далеч по-добър ученик, баща му, който бе търговец, не разполагаше с достатъчно средства да го изпрати в университет. Когато бе изгонен от Оксфорд, Джон се върна в родния си край и отново се сближи с момъка. Двамата възстановиха доброто си приятелство и се радваха на веселяшката си компания.

Уил цръкна в устата си ейл от един мях и грабна лъка от пияния си другар.

— Всъщност мога далеч по-добре, сър.

Плавно опъна тетивата, прицели се и стреля. Стрелата полетя право към целта си и се заби в центъра й.

— Проклет да си в Хадес, майстор Шекспир — изстена Джон.

Уил му се ухили и хвърли лъка, за да пийне още ейл.

— Да идем вътре — предложи Джон. — Стана много горещо за спортуване. Към любимата ти библиотека!

И наистина, всеки път, когато влизаше в библиотеката на Кантуел, Уил заприличваше на малко момче, попаднало в стая с плодови торти, оставени без никакъв надзор. Тръгна направо към една от любимите си книги — „Успоредни животописи“ на Плутарх, — взе я от лавицата и се настани в един голям стол до прозореца.

— Трябва да ми я дадеш да я отнеса вкъщи, Джон — рече той. — Ще ми послужи по-добре, отколкото на теб.

Джон извика на прислужника да донесе още ейл и се пльосна на дивана.

— Ами открадни я. Скрий я под ризата. Не ми пука.

— Но на баща ти сигурно ще му пука.

— Не вярвам да се усети. Вече престана да чете. Вече нищо не прави. Идва тук единствено за да държи книгата в скута си и да я потупва като любимо куче. — Джон произнесе „книгата“ с подигравателно почитание и посочи презрително тома, заемащ най-важното място на първата лавица. На гръбчето му бе изписано числото 1527.

Уил се разсмя.

— А, магическата книга на Кантуел Хол. — И продължи с тънък детски гласец: — Кажете моля, сър, кога ще ме сполети най-черната участ?

— Днес, ако не си затвориш устата.

— И кой ще бъде инструментът на смъртта ми, момче?

Джон изля още ейл в гърлото си.

— Гледаш в очите му.

— Ти ли? — презрително се изсмя Уил. — Ти и твоите легиони?