Книга на душите

Това бе покана за борба и двете момчета станаха и закръжиха един срещу друг с кикот. Когато Уил се втурна да повали приятеля си, Джон се пресегна за първата попаднала му подръка книга и я стовари върху главата му.

— Оу! — Уил спря атаката, разтри тила си и вдигна книгата от пода. Страниците се отлепиха от подвързията. — О, богове! Каква трагедия — мелодраматично извика той. — Ти разкъса гръцка трагедия и събуди гнева на Софокъл!

Глас откъм вратата ги стресна.

— Съсипа книга на татко!

Младият Ричард стоеше на прага с ръце на хълбоците, подобно на някакво възмутено момиче. Устните му трепереха от ярост. Никой в рода не бе по-добре настроен към любимите вещи на баща му и той приемаше като лично оскърбление поведението на брат си.

— Разкарай се, дребен — каза Джон.

— Няма. Трябва да признаеш пред татко какво си направил.

— Остави ни, дребосък, или ще ми се наложи да признавам повече провинения.

— Няма да се махна! — упорито отвърна Ричард.

— Тогава аз ще те махна.

Джон се хвърли към вратата. Ричард се обърна и побягна, но не беше достатъчно бърз. Бе хванат в центъра на голямата зала точно преди да се мушне под банкетната маса.

Джон грубо го събори по гръб и го възседна с колене на раменете му и бедра на кръста, така че момчето не можеше да помръдне. Оставаше му само да плюе, което вбеси по-големия му брат и той го удари с юмрук по главата. Пръстенът му с плочка одраска кожата и разкъса кръвоносен съд. Бликналата кръв сложи край на разправата. Джон изруга, пусна брат си и докато Ричард бягаше, изкрещя след него, че сам си го е изпросил с нахалството си.

Няколко минути по-късно Джон отново попийваше в библиотеката, а Уил беше заровил нос в книгата. Едгар Кантуел се появи в помещението, тътрейки болния си крак, наметнал на раменете си неподходящо за топлото време тежко наметало. Имаше страховита физиономия, смес от ярост и отвращение, а дрезгавият му вик направо съсири кръвта на сина му.

— Наранил си момчето!

Джон се нацупи пиянски.

— Сам се нарани. Беше случайно. Шекспир ще потвърди.

— Нищо не видях, сър — отговори честно Уил, като се мъчеше да избегне погледа на стареца.

— Е, млади господа, аз пък виждам двама пияни идиоти, които не стават за нищо, освен за мързел и грешни забавления. С теб, Шекспир, да се оправя баща ти, но тази отрепка е моя!

— Той ще се жени, татко — нахално изсумтя Джон. — Скоро Ан Хатауей ще трябва да се оправя с него!

— Женитбата и продължаването на рода са по-благородни от всички твои стремежи! Пиянството и ходенето по курви са единствените ти желания.

— Е, поне помежду ни има нещо общо, татко — насмешливо отвърна Джон. — Желаеш ли още вино?

Старецът избухна и лицето му стана тъмночервено.

— Аз съм не само твой баща, но и юрист, глупако! Един от най-добрите в Англия. Не се уповавай на правото си на първороден. Има прецедент за наследяване от по-малкия син и аз имам достатъчно влияние върху съда в графството, за да те обявя за негоден наследник и да посоча вместо теб брат ти! Продължавай в същия дух и ще видиш какво ще се случи!

Разтреперан от гняв, Едгар излезе, оставяйки двамата младежи лишени от дар слово. Накрая Джон наруши мълчанието и насмешливо изграчи с пресилено приповдигнато настроение:

— Какво ще кажеш да пратя слугата да донесе бутилка медовина от избата?

Беше късно през нощта и всички си бяха легнали. Двамата приятели бяха убили часовете в библиотеката, като се напиха, дремнаха, изтрезняха и отново се напиха. Бяха проспали вечерята и по-късно слугите им бяха донесли ядене.

Приливите и отливите в пиянството бяха помрачили настроението на Джон. Докато Уил минаваше от една книга на друга, Джон се взираше намусено в нищото.

На светлината на свещта внезапно зададе въпроса, който го мъчеше през целия ден.

— Защо ми е да се стремя към нещо повече от вино и жени? Какъв е смисълът да четеш, учиш и работиш до полуда? Така или иначе всичко това е мое. Скоро ще бъда барон с достатъчно земя и пари.

— Ами ако баща ти реши да осъществи другия си план за наследник? Чудя се дали кървящият ти брат ще държи каната и кесията ти пълни?

— Баща ми просто си приказва, нищо повече.

— Не бих бил толкова сигурен на твое място.

Джон въздъхна.

— Ти, млади Уили, не носиш бремето на благородник.

— Бреме значи! — подигравателно подхвърли Уил. — Нямам желание да ставам по-добър, тъй като винаги съм смятал, че времето ще го направи вместо мен. Колкото до теб, не може да се отрече, че си поставяш високи цели.

— Целите ми не са чак толкова високи.

— Не са? — Джон се разсмя. — Да бъдеш сред великите актьори? Да пишеш пиеси? Цял Лондон да те боготвори?

Уил махна с ръка като актьор в пиеса.

— Дреболии.

Джон отвори поредната бутилка медовина.

— Знаеш ли, имам един стар и несподелен стремеж, който ми осигурява определено предимство пред скъпото ми самодоволно братче.

— Друго предимство освен размерите ти ли?

— Книгата — изсъска Джон. — Зная тайната на книгата. А той не я знае и няма да я научи, докато не порасне.

— Та дори аз я знам!

— Само защото си ми приятел и се закле.

— Да бе, вярно. Заклех се — отегчено потвърди Уил.

— Не го приемай така несериозно.